Strange days е киберпънк фантастика от 95 година, чието действие се развива в навечерието на новото хилядолетие - края на света. Два дни преди 2000 година Лос Анджелис е уличен ад, където не е безопасно човек да се разхожда вечер, хората се избиват, а полицейският произвол взeма застрашителни размери. Гледах филма за първи път преди месец и останах впечатлена колко много ми хареса, въпреки че е стар, въпреки че 2000 отдавна мина и Апокалипсисът не настъпи и въпреки че принципно не си падам по този жанр. Първият голям плюс на филма са актьорите: Ралф Файнс, Анджела Басет и Джулиет Люис (!). Вторият плюс е Джеймс Камерън като продуцент и съсценарист. Третият плюс е страхотната идея на филма.Всичко се върти около "паяка" - устройство, което се слага на главата и записва човешките мисли, чувства и спомени на диск. Всеки може да си купи такъв диск и да изпита за няколко минути преживяване на друг човек. Нещо като риалити, в което не наблюдавам другия отстрани, а прониквам в съзнанието му и чувствам същото като него: мога да бъда момиче на 18, което се къпе, или крадец, който прониква с взлом и бяга от преследвачи. Лени Неро - главният герой - е човекът, който продава на черно тези емоции. Бившият полицай се е превърнал в дребен пласьор на дискове, елегантен мошеник, който изпълнява чуждите фантазии, за да се прибере нощем сам. Вкъщи той отново и отново си пуска миналото, разхвърляно в колекция от дискове-спомени. Лени отказва да приеме, че приятелката му Фейт (престъпно сексапилната в този филм Джулиет Люис) го е зарязала, а когато тяхна обща позната е убита особено брутално, той решава, че е единственият, който може да защити бившата си. Оттук-нататък филмът се развива като доста приличен трилър, а последната сцена е една от най-красивите в киното. Ако има нещо, което се запомня обаче (освен очите на Ралф Файнс, краката на Джулиет Люис и бойните умения на Анджела Басет), това е идеята за присвояването на чужди емоции.
Макар и без толкова сложни футуристични усторийства като "паяка", ние постоянно живеем живота на другите. Независимо дали го правим чрез книги, филми или музика, всеки от нас постоянно запълва собствените си емоционални дефицити чрез чувства, изживяни от други хора. Когато имаме нужда от любов, гледаме романтична комедия, когато имаме излишна агресия, гледаме екшън, когато искаме да си вдигнем адреналина, гледаме хорър. Дори бабите ни гледат турски сериали и "Дързост и красота" в опит да наваксат емоционалния живот, изгубен някъде по пътя. Плашещо е каква част от живота ни всъщност не е наша, а е взета на заем, свалена от торент сайтове или купена от видеотеката. Емоционални пакети под наем.
Ясно е, че за един живот човек не може да опита всичко. За тази цел трябва да сме безсмъртни. И все пак с чуждите емоции има два основни проблема. Първо, те свършват бързо, изчезват като сън и само увеличават празнотата. В Strange Days това е добре показано в сцената, в която човекът без крака си пуска диск, който го кара да се чувства като жена на плажа, докато вълните се плискат в босите й крака. Усещането е неземно, но дискът свършва за секунди и човекът отново вижда себе си - прикован на стол в задимената стаичка без изход. И липсата на крака е още по-болезнена. Аналогично, чувството, което изпитвам, гледайки романтичен филм като Before Sunrise, рязко е прекъснато от финалните надписи. Любовта остава във филма, а аз се връщам към реалността, където няма чаровни непознати, които рецитират Дилан Томас, докато се разхождаме из Виена. И на този фон София изглежда още по-сива. Това всъщност е и вторият основен проблем. Чуждите емоции ти задават стандарти, клишета - именно заради Before Sunrise никога няма да мога да пътувам из Европа, без през цялото време да очаквам да се запозная с любовта на живота си, с която имаме само една нощ заедно. Което, разбира се, никога няма да се случи. Защото в живота нищо не става като в книгите или по филмите. Чуждите емоционални пакети са лъскави, красиви и лесно достъпни. А емоциите в реалния живот са трудни, болезнени, свързани с компромиси и неудачи. Реалният живот не може да бъде скициран, да изпускаме кадри, за да дадем най-важното. Трябва да изживяваме всичко, дори и най-скучното, най-безинтерсното - минута след минута. Затова животът не е толкова концентриран като филмите, няма ясно послание, историята все продължава. Обратно, филмите ни представят кондензирани емоции - луда страст, маниакална ревност, изневяра или щастливо семейство за 90 минути. Емоции на прах, които разтваряме в собствената си реалност, за да я лекуваме.
Ала ние не просто консумираме емоции. Ние също така ги разменяме с другите. Емоциите в изкуството са придобили статута на обществено достояние и не се стесняваме да боравим с тях, да си ги присвояваме и да ги разменяме. Това се случва още от времето, когато първият влюбен мъж е откраднал нечие стихотворение, за да го посвети на любимата си. Дори в най-обикновените разговори по скайп, непрекъснато си изпращаме песни, клипове, които са смешни, възмутителни, нежни. Емоцията се препраща като един вид сложен емотикон. Вместо да кажа на някого, че ми липсва, му изпращам песента By my side. Вместо да му кажа, че съм щастлива, изпращам I feel good . Емоцията се опредметява и заживява отделно от своите носители (http://www.seminar-bg.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=197&Itemid=61). В основата на нашето онлайн общуване са не информационните, а именно емоционалните пакети, които си препращаме - обективизиралите се емоции.
Емоциите обаче по дефиниция са нещо динамично. Те героично устояват на всеки опит да бъдат вкаменени, поставени на място. Самата дума емоция идва от латинския глагол emoveo - разтърсвам, разклащам. Да записваш емоцията, да я съхраняваш непокътната на диск, както прави Лени в Strange days, е противоестествено. Това е и основното послание на филма. Чувствата са нещо, което се преживява и забравя, за да продължиш нататък. Всяка емоция се случва в своя конткест и своето време. Да се фиксираш над нея, когато времето й вече е отминало, е мъчително и безполезно. Ценното на всяко чувство е именно неговата преходност, крехкостта, която прави всеки един момент единствен, уникален, последен. За да продължи напред, Лени трябва да се отърве от фикс идеята си.
В постоянното преживаване на миналото, Лени пропуска настоящето и остава сляп за истинската любов. Аз-сега е различно не само от Другия, но и от Аз-преди. Да живеем само със спомените е като да живеем чужд живот. От време на време трябва да изтриваме някои файлове с емоции, да се отърваваме от тях, за да отворим място за новите. Да не пакетираме чувствата си, а да ги оставим свободни да идват и отминават. Краят не е в бъдещето, а в миналото - малките лични апокалипсиси, които трябва да се научим да забравяме. Защото забравата е промоцията, с която вървят всички емоции, дори и най-силните.
