понеделник, 26 октомври 2009 г.

"Дневниците на мотоциклетиста" и спорът за утопиите


През втори век в Сирия се появява апокрифът "Детство Исусово". В него се описват многобройните чудеса, които Христос прави още като дете. Аналогично житията на светците обикновено започват с всички забележи
телни моменти от тяхното детство, които предвещават бъдещата им слава. В Дневниците на мотоциклетиста - филм за иконата Че Гевара като млад - чудесата липсват. Това е впечатляващо истински и човешки филм за един почти дипломирал се доктор, който зарязва всичко и тръгва на пътешествие с мотор из Южна Америка.

Ернесто е слаб и крехък, задъхва се през цялото време, не може да танцува и страда по първата си любов. Още повече, в това пътуване той е едва на 23 и спътникът му Алберто през цялото време трябва да се грижи за него. Тази смяна на
перспективите прави филмът изключително интересен. Без намек за святост, революция и идеология, виждаме едно младо момче, което тръгва като приключенец и приключва като доброволец в колония за прокажени, един мъж, който в хода на пътуването си се пробужда за света около себе си.

Вместо да коментирам филма обаче, ще се опитам да възпроизведа разгорещения спор, който той предизвика на едно лятно училище. Основните опоненти бяхме аз, в защита на Че Гевара, и един американец - самоуверен, всезнаещ и, както може да се очаква, крайно скептичен по отношение на Че и съответно на филма. Основното, за което говорихме, бяха утопиите. По преценка на околните загубих спора безславно. Разбира се, не можах да се примиря с това и мислих дълго, докато в крайна сметка не измислих контрааргумент, който предлагам тук :) Опитах да свържа спора в цялостен текст - моите аргументи са в бял цвят, другите - в зелено.

Проблемът на Че и всякакви други подобни образи е, че внушават на хората безумни идеи как могат да променят света. И е странно защо всички, които искат да променят света, го правят, убивайки хора. Камю пише, че в историята никога не е проливана толкова кръв, колкото за утвърждаването на философско-утопични проекти. Утопиите не са безобидни мечти. Именно те са предизвикали едни от най-големите трагедии в историята. Достатъчно е само да си спомним Сталин и няма какво повече да говорим за съвършен обществен ред.


И все пак защо, ако утопиите са толкова опасни, хората вярват в тях? Имаме нужда да вярваме в идеали, в нещо по-добро. Вярно е, че за утопиите се е проляла кръв, но в човешката история се е проляла доста повече кръв за несправедливи войни, милиони са живели като животни, били са експлоатирани и поробвани. Не е случайно, че най-известните утописти са богати, облагодетелствани хора, които не са можели да приемат страданието на другите. Самият Че е бил доктор, Томас Мор е бил съветник на краля. Утопията означава да искаш доброто не само за себе си, но и за всички останали.

Но какво предлагаш на тези хора? С какво право им налагаш своята визия за тяхното щастие? И при това претендираш, че то е единствено възможното, а който не е съгласен с теб, убиваш.
Само който се е докоснал до ада, до предварително замисленото нещастие, ще открие ужасната му симетрия с идеалната държава и с нейния планиран рай, в който и най-малката свобода или приумица се възприемат като ерес и провокация. Утопиите не предлагат равенство, а еднаквост. Те съществуват във вечността и дискредитират всичко, което смущава непогрешимата им истинност. Хората в утопиите не са нищо повече от брънки, сполучливо наместени елементи без право на избор. Те са принудени да бъдат свободни и щастливи, да се веселят до полуда, да правят само добро. Но такива хора не съществуват. Утопията убива свободата на човека и се изражда в антиутопия. Тя е антидемократична.

Съдържанието на утопиите може би наистина е
сковаващо и антидемократично. Но самият импулс да се създаде утопия, напротив, е дълбоко демократичен. Основната идея на всяка утопия е, че светът, както го познаваме, не е единственият възможен, че настоящата власт не е божествена и може да се промени от самите хора. Какво по-демократично от това? Надали е случайно, че утопии е имало в Античността и Новото време, но не и през Средновековието. Утопиите са полезни преди всичко като критика на съществуващия ред. За Ернст Блох утопията е шокиращо огледало на познатата ни реалност. И наистина в утопичните разкази често можем да разпознаем преобърнати явления от действителността. Така например в „Утопия” на Томас Мор гражданите се отнасят с пренебрежение към златото, което при тях няма никаква стойност, и си правят от него нощни гърнета; обичат да носят малко и при това най-прости дрехи, а къщите им почти не се нуждаят от ремонти. Ясно е, че при обръщането на тези констатации ще получим доста ясна картина на английското общество от времето на Мор. По думите на Лешек Колаковски, утопиите не са въображаемо небе над битието на хората, а част от него; част, която наистина съществува само в съзнанието, но се корени в материалните условия и културата и играе огромна мотивираща роля. Или както пише Хосе Ортега-и-Гасет в своите Размишления върху Дон Кихот: “През лятото слънцето излива потоци огън над Ла Манча и често пламналата земя ражда явлението мираж. Водата, която виждаме не е реална, но в нея има нещо реално – изворът. И този горчив извор, дал водата на миража, е отчайващата суша на земята...”


Всичко това е много поетично и е прекрасно как утопиите критикуват съществуващия ред, но какво реално правят те, за да го променят? Освен че носят огромни трагедии и безчетни убийства, в повечето случаи те не променят нищо. Това, че група скейтъри в САЩ носи тениска с Че, не прави живота на някого по-добър. Истинските промени стават незабележимо, с малки, но ефективни мерки, а не с мегаломански изпълнения. Вместо да искаш да променяш света, можеш да пробваш да промениш малкото неща, които зависят от теб. Това не звучи толкова гръмко и изисква усилие. Затова не е и толкова популярно. Повечето от нас не знаят името на човека, измислил ваксина против едра шарка, нито имената на хората, борили се за премахването на робството в Англия. Това обаче са хората, които наистина са направили света по-добър. Чрез малки конкретни действия.

Това беше аргументът, който ме срази, защото е неопровержимо верен. А ето опитът ми за отговор:


Наистина, всичко зависи от малките и важни промени, които са в ръцете ни. И все пак всички наши конкретни действия имат определена насока, голяма цел, към която се стремят. Законът за премахване на робството е нямало да бъде прокаран, ако не е съществувала - писана или неписана - утопията за един свят без роби. За да действат хората, те трябва да вярват в нещо. Всичко тръгва от мисленето. Как ще промениш света, ако не вярваш, че той може да бъде различен? Дори когато отричаме мащабните революции, не можем да отречем ролята на утопията като голямата карта, която задава параметрите на малките промени.


При всички положения трябва винаги да сме наясно, че утопията не може и не трябва да бъде осъществена напълно. Не може, защото при пренасянето й в реалността винаги се намесва човешкият фактор, тя се изкривява и изражда. Не трябва, защото дори и да въдворим съвършения социален ред, това би ни направило дълбоко нещастни, несвободни и ограничени. Още повече, представите ни за съвършенство непрекъснато се менят. Големият парадокс на историята е, че при почти всички опити да бъде осъществена някоя утопия, тя в крайна сметка се е превръщала от крайна цел в средство. Средство за добиването на власт и легитимирането й.


Утопията не е неподвижно място, което може да бъде открито, както я изобразява Томас Мор, а по-скоро плаващ остров, който се отдалечава, колкото повече се опитваме да се приближим. И все пак важен е именно този порив да достигнем до нея. Той е тъкмо толкова присъщ на човешката природа, колкото неприсъщо е пълното му осъществяване. В географски план утопията е и винаги ще бъде Никъде, но идеята за това Никъде отеква навсякъде.



В своята основа утопията е желание. И то не политическо или социално, а преди всичко етическо желание. Желанието да прекрачиш границата между себе си и другите. Затова "Дневниците на мотоциклетиста" е толкова въздействащ филм - защото ни представя не Че революционера, не Еl Comandante Che, а момчето, което преплува Амазонка, за да отиде на другия бряг при тези, които лекува. Това е филм не за големите социални движения, а за движението, което настъпва в ума на един човек. Първичното движение на разпознаване на доброто и злото, на правилното и неправилното. Ернесто отказва белите ръкавици и се ръкува с прокажените, прегръща ги и заедно с тях прегръща болестта и болката. И когато продължава своето приключение, той вече не може да бъде същият. За да промениш света, трябва да се оставиш светът да те промени. Първият синдром на утопията, на мечтата за Никъде, е да отвориш очите си за хората Тук.

Всъщност не е съвсем вярно, че в "Дневниците на мотоциклетиста" няма чудеса. Моментът, в който болният от астма Ернесто се хвърля в студената река, за да отиде при болните и да празнува с тях рождения си ден, е чудо. Чудото един човек, при цялата си слабост, да намери сила да помогне на другите, да им подаде ръка, за да ги издърпа на брега, макар под краката си да има само плаващи пясъци. В утопиите Богочовекът се заменя от човек+човек, които заедно възкръсват в страданието. Най-голямото чудо на човешкото съществуване, е това, на което всички дълбоко в себе си сме способни - да напуснем сигурната обвивка на собственото Аз и да преминем от Другата страна. Imagine. Лесно е, ако опиташ.






7 коментара:

  1. Настрана от факта, че съм напълно съгласен с изводите, до които стигаш, искам само да подхвърля нещо. Контрааргументът ти и позицията на американеца (и другите хора, ако ги е имало) се сливат в едно, imho. =) Което e oh-so-nice като се замислиш, защото в крайна сметка дава една много реална представа за темата, струва ми се. :)

    Като се поразрових за "утопия" (да се образовам и аз) успях да открия топлата вода за себе си, че бидейки една политизирана/институционализирана мечта, утопията не може да се хареса на всеки. Защото, да, дори повечето от нас да искаме едно нещо (по-добрия живот, толерантността, etc.), как можем да го постигнем, при положение, че вървим по отделни, наши си, често доста изолирани една от друга пътечки?

    Тук май започвам да клоня към твоята страна в спора, защото приемам, че имаме нужда от цел, към която да вървим и т.н., но the hell with it.

    P.S. Прости ми за асоциацията, но четейки за острова Утопия, който се отдалечава, колкото и да се приближаваме към него, не можех да не се сетя за Гадамер и the fusion of horizons. :D

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля че вашият контрааргумент не може да промени резултата от спора. Поне мен не ме убеждава.
    За мечтите ще кажа има мечти и мечти. Мечтата на Че е мечта лъжа. Мечта, която лъже хората. И тази лъжа служи не за постигане на един по-добър свят, а за да бъдат заблядени хората и да приемат извършването на редица ужасни неща, които уж са само малка цена за голямото Добро, което ще дойде в края на пътя, който е съвсем близо. После се оказва, че краят хич не е близо, цената която трябва да платиш (злините които трябва да извършиш по--пътья са много повече) и път назад няма, защото се оказва, че си предател, че не обичаш Доброто, което може да се е позабавило, но все пак ще дойде и то ще оправдае всичко и т.н. и т.н.
    Не мога да разбера хората, които могат да оправдаят такава мечта-лъжа, която се оказва просто поредното добро намерение, коетго води към ада. Намерение, което води до облагодетелстване на водачите-мечтатели и безброй страдания и за масата последователи, да не говорим за хората, които виждат лъжата и не искат да следват водачите-мечтатели и за това трябва да бъдат премахнати, защото според мечтателите те пречат на прогреса на света.
    Всичко това няма нищо общо с истинските мечти които наистина водят до един по-добър свят.
    Това за мен е доста банално и безинтересно.Това което за мен е интересно в случая е как такива мечти-лъжи могат да хипнотизират интелигентни хора. и да блокират разумът им. Защото по това, което съм прочел в този блог ми се струва, че собственикът му е интелигентен човек. Ще завърша с една мисъл на един умен човек който казва: "Който до 20 години не е бил комунист той няма сърце, който и след това продължава да бъде - той няма акъл."

    ОтговорИзтриване
  3. Най-добрият пример за Утопия е Тибет, съчетаващ в себе си пацифизма, от нивото на индивида до нивото на държавата, минимализма от гледна точка на желания в материално отношение и разбира се смирението или познанието на себе си такъв какъвто си.
    Погрешно според мен е да се гледа на Утопията от нивото на социума. Социалната среда е изградена от индивиди и именно от тях възникват малките промени.

    ОтговорИзтриване
  4. Петко, благодаря че клониш моята страна в спора. В такива моменти проличава кой кой е;) А Гадамер е нявсякъде. (Между другото прочетох един много готин разказ на Уди Алън, в който подозирам, че се шегува с Хайдегер: Казва се Remembering Needleman. Ето линк: http://www.angelfire.com/blog2/endovelico/WoodyAllen-SideEffects.txt)

    ОтговорИзтриване
  5. Здравей, Елен, все още съм на 20, така че хващам последния влак за вярването в утопии;) В битка съм със себе си, но все още не мога да се откажа от тях. Не можем да отхвърляме утопиите като мръсна дума, защото истината е, че са ни необходими. Сега всеки се спасява поединично и няма цялостна визия, в която младите хора да вярват. Наречи я утопия, наречи я "истинска мечта", но трябва да има някаква обща кауза. Единствената утопия на сегашното поколение е утопията на консуматора. Че ще си купим нов GSM, iPod, и пр. Дресират ни със захарче, а не с камшик. Време е младите хора да бъдат хипнотизирани от нещо друго освен "Цената на истината", "Биг Брадър" и пр. Имаме нужда от утопия, но за това, че трябва много да внимаваме по какъв начин се стремим към постигането й, си абсолютно прав.

    ОтговорИзтриване
  6. alexapagane, честно да си призная почти нищо не знаех за Тибет, а това, което казваш, звучи впечатляващо. Въпросът е дали малките промени са достатъчни? Има случаи, в които са необходими сериозни мерки, а и като че ли по дефиниция утопията е социална. При всички положения имаме твръде малко вдъхновяващи примери за успешни утопии, но много вдъхновяващи примери за утописти - индивиди, които са се откъснали от статуквото и са повярвали, че могат да променят нещата. Утопията не съществува никъде, но нейните създатели – да. Утопията е не-тук и не-сега, но утопистите като Томас Мор, Томазо Кампанела и пр. са винаги тук и сега, защото са останали във вечността. Именно те са тези, които помним.

    ОтговорИзтриване
  7. Идея или идеал... Това са две различни неща. Истина е че човек не може да контролира сполетелите го нещастия дали финансови, здравословни или дори морални, но нещото което е в наш контрол е как отреагираме и до каква степен нашата среда би ни позволила да го постигнем благотворно. Да дефиницията за утопия е социална, но социума се гради от индивиди. Идеологията е важно нещо когато това е стремеж, не само на индивида но и на обществото.

    ОтговорИзтриване