петък, 3 февруари 2017 г.

Да се появиш на бял свят





Животът наистина минава пред очите ни в секундите, преди да умрем. Хора, които са били на прага на смъртта, но са оцелели, разказват за това в серия от интервюта и анкети. Единствената разлика, и то голяма, е, че животът ни не „минава“ „като на лента“, няма никаква хронологичност, а всички спомени ни връхлитат едновременно, разбъркано и понякога дори виждаме ситуации от гледна точка на другите участници в тях. Филмът „Първи Контакт“ ни увлича в това тревожно усещане за спокоен хаос и нелинейност, увлича ни като водовъртеж, като кръгoвете, която описваме, докато разбъркваме кафето, като спиралите на хипнотизаторите в анимaционните филмчета.  


Гледах филма заради препоръката на Криси, която каза, че става дума за извънземни, но не трябва да очаквам екшън, а нещо по-странно, по-различно. И това напрежение между холивудски клишета и неочаквана дълбочина се запазва през целия филм. Още българският превод на заглавието  загатва за противоречие. От една страна, препраща към класиката „Контакт“ с Джоди Фостър. От друга страна, звучи леко банално и доста геополитически (в най-добрия случай антропологично – като например първия ни контакт с някое непознато племе). И също не превежда буквално английското заглавие “Arrival”,  което, за да стане объркването пълно,  също е различно от заглавието на разказа на Тед Чианг, по който е адаптиран сценарият: “The Story of Your Life”. Загубени в превода. И заглавия, които винаги означават повече от това, което могат да предадат. „Историята на твоя живот“ е може би най-впечатляващият разказ, който съм чела от много време насам: разказ за идването на извънземни на земята и за идването на едно дете на този свят. “Arrival” – пристигане, идване, поява на бял свят.

И разказът, и филмът поставят на изпитание начина, по който разказваме истории – с начало, среда и край. Помня, че когато бях малка, казвах на майка ми, че я обичам без начало, без среда и без край. После открих лека логическа грешка и казах, че я обичам с начало, но категорично без среда и без край. В „Първи контакт“ не е много сигурно къде е началото. Това е филм за лингвистиката и за начините, по които езикът изразвява идеи и светогледи, за това как бихме могли да научим езика на извънземни, които дори нямат уста, и за това как учим своите собствени деца на своя език, как ги приобщаваме към света. 

Не помня почти нищо от „Мери Попинс“ освен това, че две бебета имаха свой език, на който можеха да разговарят със слънцето и вятъра и колкото повече научаваха езика на възрастните, толкова повече забравяха своя. Дълго се чудих как ли е звучал техният език и дали мога да го науча. После пораснах и реших, че тази част от книгата е била просто метафора. И ми олекна. Колко хубаво е, когато нещата са просто метафора.

Метафора ли са извънземните във филма? Мисля, че не. Те са повод, възможност да научим нещо за себе си, страх и тръпка едновременно. В известна степен това е усещането, което имаме всеки път, когато трябва да се запознаем с някого, за когото сме чували много. Какъв ли ще е? Странен? Такъв ли е, какъвто го описват? Ами ако има дразнещ смях, или е превзет, или ме разочарова, или аз се държа глупаво и объркам всичко. Усещането за неяснота, раздиращата неловкост на очакването, адреналинът и любопитството (което в английските поговорки убива котките, а в българските – не) – цялата тази гърмяща смес е уловена на екрана в преливащи нюанси на сивото. Какво друго са извънземните, ако не абсолютните непознати? Филмът предава страхотно свиването на корема, желанието да се отдръпнем, да избягаме, да отложим, може би днес не, първите признаци на паника, когато тя още пропълзява, но има и малко надежда, която я удържа.

Разказът пропуска всичко това и се съсредоточава  върху тънкостите на общуването  - с извънземните, но и със собственото ни семейство. Главната героиня е лингвист и трябва да разгадае какво искат пришълците от нас, защо са установили контакт, какво искат да ни кажат. Това е същността на филма и на разказа, големият проблем, източникът на действието. Проблемът на общуването. Какво искат да ни кажат? И сигурни ли сме, че ги разбираме правилно? Когато във филма извънземните твърдят, че носят на човечеството „оръжие“, нима това означава, че искат да ни нападнат? Или по-скоро, че ни носят „оръдие“, средство, с което да постигнем нещо. И нима най-голямото „оръдие“ на човечеството не е езикът, способността да съхраняваме и предаваме информация, да разказваме истории, да вярваме на истории. Но не е ли езикът и „оръжие“, с което обиждаме, засягаме, дотягаме с коментари, недоброжелателни забележки, които правим отново и отново, болката на познатото, това, от което не можем да се измъкнем, да избягаме.

Филмът дава прост отговор, но като всички прости отговори, той успокоява само за малко. Разказът е много по-неясен и с отворен край. Така и не се разбира защо извънземните са дошли. Но в процеса на общуване, лингвистът започва да мисли на техния език. Да мисли не последователно като нас хората, а синхронно, да вижда едновременно във всяко изречение началото и края му, да знае целта и резултата, преди да започне действието. Теорията на Сапир и Уорф за лингвистичната относителност, според която езикът детерминира начина, по който виждаме света, отдавна е отхвърлена. Но разказът на Тед Чианг не я следва наивно. Не езикът на извънзмните определя мисленето им, а мисленето им обяснява начина, по който са конструирали своя език и математика. Ние и те, хората и извънземните, виждаме един и същи свят, но по различен начин. Там, където ние виждаме причина и следствие, те виждат цел и начин да я достигнат; там, където ние виждаме „преди“ и „след“, те виждат само едновременност; там, където ние виждаме свободна воля, те виждат волята да направят това, което знаят, че така или иначе ще се случи. Вместо свободна воля, волята да приемем сценария на филма, в който играем, и да го изиграем добре, да дадем всичко от себе си. Филмът на моя живот. Историята на моя живот. Бихме ли променили бъдещето си, ако знаехме какво е то? 

Разказът на Тед Чианг и филмът по него ми напомниха за един парадокс в Библията. От една страна Бог е предначертал всичко. Йосиф трябва да бъде предаден от своите братя, трябва да слугува, да бъде роб и да ги спаси накрая. Той знае Божия план и въпреки това го боли от предателството, не иска да бъде роб, и всички, които го предават, носят отговорност за това. Никой не е механичен чарк в детерминистична вселена. Как разрешава Библията скандалното противоречие между Божественото предначертание и свободната воля у човека? Отговорът е: чрез текста, чрез наративната форма.  Само в разказа можем да прочетем края и все пак да се вълнуваме за решенията, които вземат героите, да се вживяваме в психологическите им борби, да разбираме грешките им и да знаем, че са били неизбежни. 

Винаги, когато чета книга, се опитвам да не поглеждам края, но после ми става интересно и някъде около средата се изкушавам и прочитам последните изречения. Тогава книгата ми става още по-интересна. Не го направих с разказа на Тед Чианг, защото вече бях гледала филма и знаех, че краят е началото. И ако смятате, че ви развалям удоволствието от гледането, като казвам твърде много, няма страшно. Важното във всяка история е как е разказана и как се стига до края. Когато бях на седем и имаше режим на тока, майка ми сядаше до мен на леглото в тъмната стая и ми разказваше свои спомени и истории. Знаех всички наизуст и даже понякога настоявах да ми разкаже определена история и я поправях в детайлите. Всяка майка знае, че понякога децата просто искат да им се разказват отново и отново приказките, които вече знаят. Защото това ги кара да се чувстват сигурни, пази ги от мрака.  И няма нищо по-важно от това, когато се появиш на бял свят, някой да те научи на езика си и да те предведе през тъмното с истории. Истории, които не се губят, а проблясват в края, толкова ярко, колкото и в началото.  


понеделник, 24 декември 2012 г.

Последната линейка на София



През дупките на пътя, през песните със забравени текстове, през очуканите блокове и тези странни моменти, когато се смеем, защото искаме да плачем, но не можем, през нощната и през дневната смяна, през нещо скрито, което е сърце, и което усещаме, защото боли (разкъсва се като плът, като чаршаф, и е толкова близко, че не можем да го пипнем) - последната линейка на София минава със сирени през всички тези места на разруха. През града, отразен в очилата на лекаря.

Не съм писала за филми отдавна и ме беше страх, че съм забравила как става. Но "Последната линейка на София" ме накара да пиша. И същевремнно ми взе всички думи. Това е филм, който се стоварва с тежестта на гардероб и на мълчание. И те боли, докато го гледаш. Физически те заболява и не искаш да говориш и не можеш да станеш и да излезеш, защото болката те приковава на стола и, ако излезеш, нещо може да се счупи, да не се оправи повече. Това е филм-диагноза. Не за края на света. Но за края на хората. За многото възможни краища на хората, които са по-страшни от един единствен край, защото вече са дошли и ще идват много пъти и са навсякъде, и са толкова обикновени, че не знаем как да реагираме.

Винаги, когато ми кажат, че някой е умрял, се усмихвам. Не е нарочно. Просто съм неадекватна. Не знам какво трябва да направя или да произнеса. "Последната линейка на София" ми донесе същото объркване. Илиян Метев отваря с този филм нещо, което не трябва да бъде отваряно. Линейката - тази затворена кутия, която преминава по улиците с вой и винаги се опитвам да не я гледам, и се хващам за копче (когато бях на 6, леля ми ми каза, че ако хвана копчето на якето си, докато минава линейка, линейката никога няма да бъде за мен). Но ако перифразираме Джон Дън, не питай за кого идва линейката, линейката идва за теб. Илиян Метев сменя перспективата, показва ни гледната точка на тези, които работят в бърза помощ, града, видян през техните очи. .

А те са хора като всички нас. Неочакваните герои на една рухнала система, които ден след ден след нощ, спасяват, чакат, мотаят се, губят връзка, отиват на грешни адреси, отиват твърде късно, отиват навреме, спасяват, изгубват себе си, състраданието си, грижат се, казват лека нощ на децата си по телефона, докато бързат, пушат, утешават чужди деца и възрастни, които се държат като деца, работят повече, защото парите никога не стигат, мислят си за бягство, но все някой трябва да остане и в най-красивия момент, който съм виждала на кино и в живота, изскачат от линейката, за да берат круши от дървото край пътя. И докторът, този така благородно-безнадежден и мил доктор се катери по дървото като дете. Защото, по дяволите, животът е хубав. И трябва да се насилиш и да пееш. И да му се радваш. Дори и да боли.

Медицинският екип е най-доброто попадение в този филм. На лицата им е всичко, което има да се каже. Лица на хора, които не са престанали да бъдат хора въпреки всичко. Не мога да обясня колко много ми хареса филмът. Тази зима, когато се върнах в България, за пръв път у мен се появи съмнение дали искам да остана тук за цял живот. Преди винаги съм била абсолютно сигурна, че където и да ходя, винаги ще искам да се върна. Може би "Последната линейка в София" трябваше да засили съмнението ми. С цялото си усещане за бенадеждност и апокалипсис. Но не стана така. Тъкмо обратното. Защото докато слушах как екипът псува или пее (наричам ги екип, защото тримата създаваха усещане за едно), чувах своя собствен език, разбран по начин, който не може да бъде уловен в английските субтитри. И докато гледах сивите картини на София и финалния кадър, разпознах пътя, по който минавах всеки ден към университета. Времето е болно. Системата е болна. Няма връзка. Но това си е моето място, напук. Моето място, което боли като сърце и увлича като ритъм, като спомен и обещание за нещо по-добро, за тогава, когато ще спазим обещанията си, и всичко ще се размине като по чудо, и всичко ще е наред, обещавам, като нещо, в което така ти се иска да вярваш, че вярваш, и понякога, но само понякога, става истина. И животът ще спре да ни разтърсва, когато преброим: едно, две,  три ...и край.





петък, 3 февруари 2012 г.

Кино за първи път



Обичам кадрите със снежния бой заради бялата им простота и разтапяща наивност. Усещане за детство. Когато всичко е за първи път. И светът те удря като светлина, като снежна топка, като падане от колело.

Снежният бой е кино от пръв поглед. Отваряне на окото. Начало. Кръгло като снежна топка. Безкрайно като нула.

От доста време се питам има ли невинно възприятие. Мога ли да изпитам нещо, без да го впиша във всички филми и книги, които са ме впечатлили? Защото разговорите ми все повече приличат на замеряне с истории, в които разказвам какво съм гледала, прочела или слушала. Вечно цитирам. Чувстам се медиийно преситена, цялата съм линкове. Има ли нещо - картина, усещане, каквото и да е, което да не препраща към друго нещо? Момент, който просто е. Затворен в себе си. Самодостатъчен и пълен. И не мога да го впиша, обясня и свържа.

Кадрите със снежния бой са най-близкото ми попадение. Обичам ги, защото не препращат към нищо друго. Не са част от сюжет, нямат сложна символика. Не са метафора за нищо. Снегът е сняг е сняг. Всичко просто е. И това е добро. Радостта да видиш това, което е пред очите ти. Смисълът на играта е в самата игра.

И същевременно има нещо тъжно в тази кадри, във внезапния им край. Започват и завършват със замах, хвърлят те в игра, която само наблюдаваш. Игра на хора непознати и отдавна мъртви. Черни сенки, които се замерят с парчета светлина-невинност. Весело и алчно. И играят сякаш може да има победители, сякаш на 52-та секунда няма да дойде краят. В своите костюми на възрастни сериозни хора. Всеки възрастен някога е бил дете. Всеки от нас някога е бил жив.

Боят със снежните топки носи сладката тръпчивост на началото. Когато всичко предстои да бъде разкрито и заснето. Когато всички грешки предстои да бъдат направени. Това са кадри, които говорят на един език преди езика. Език, който назовава нещата за първи път. Езикът на дете, което тича в студа и лови снежинки с отворена уста. Език, който опитва света и му харесва.

понеделник, 23 януари 2012 г.

Drive: Има ли шофьор в колата?

Drivе е филм, който няма да бъде запомнен нито с диалозите си, нито със сюжета. Но не може и да бъде забравен. Просто не става. Филмът бавно потъва, сгъва се навътре към неизбежния край и те откарва със себе си – нагло и безпричинно насилствено. Саундтракът е нежен и нощен. Кръвта, красивите кадри като утайка се наслагват, дърпат надолу. И след това изплуват, щом затвориш очи. Има нещо мръсно в Drive и нещо красиво. Като бензинова дъга.

Филмът е бавен, ужасно бавен. Който иска бой, стрелба и преследвания с коли, да не го гледа. Не защото ги няма, има ги даже в повече, а защото начинът, по който са представени, е парадоксален, преднамерено муден. Drive е екшън, който дава време да помислиш; оставя мълчание, което да запълниш; история, която да разглобиш и да разгледаш, докато върви. И това е интересната част. Надникването в машината на насилието. Знаеш, че не трябва да го правиш. Оказваш се забъркан в нещо, което не е твоя работа, но вече си се качил в колата и нямаш избор.


Не обичам насилието. Категорично съм против него. Но Drive влиза в категорията на филмите, които го правят да изглежда тревожно-стилно на екрана. Има само два други филма, които са ми въздействали така, и това са Криминале и Боен Клуб. Drive е ретро изпипан и визуално красив - до такава степен, че се движи на границата на кича, но не я преминава. Райън Гослинг (да бъде гледан задължително в Мартенските Иди и Blue Valentine) успява да удържи положението и да изгежда нечовешки готин и непроницаем дори в блестящо яке със скорпион на гърба и стърчаща от устата клечка за зъби. Всеки друг би бил смешен на негово място. Той не е.


Целият филм е в разминаването между лъскавата хладнокръвност на Гослинг и пръскащата кръв, между забавените кадри и бързината на провалянето на един живот, между целувката и неконтролируемия побой в асансьора. Насилието винаги се изплъзва от контрол. Няма шофьор, който да го удържи. Гледаме ужасени. Вратата на асансьора се затваря. Кадърът се сменя. Имало е нежност, имало е смърт. Не може да има нищо, където е имало смърт. Сцената в бара с голите жени и Гослинг с чук в ръка създава истинско усещане за апокалипсис, по-силно от цялата „Меланхолия” на Триер. Усещане за абсолютно безсмислено и безцелно насилие, за обир на малкото останала невинност.

Eдинствената посока е напред. Каквото ще да става. Филмът няма свръхдълбоко послание. Или оцеляваш, или не. Това е. И понякога може дори да вярваш, че ти си шофьорът.


неделя, 11 септември 2011 г.

Стик № 3


It is hard to tell the world we live in is either reality or dream
Филмът „Стик №3” на Ким Ки Дук прониква с взлом в съзнанието и преспива там. Изпира на ръка замърсените и изхабени сетива, поправя развалените чаркове и яде от душата, която си оставил в хладилника.
Тае-сук е млад мъж, който влиза в чужди домове, докато собствениците ги няма, преспива в леглата им, снима се с техните снимки и в замяна на това оправя различни неща по къщата, преди да си тръгне. Една от къщите, в които влиза обаче, не е празна - в нея се крие красивата, малтретирана от съпруга си Сун-хуа. Тя започва да следи всяко движение на непознатия, докато не разбира, че е добър човек и решава да избяга с него.
„Стик №3” играе на границата на измислицата и реалността. Заснет в градска среда, в домовете на хора от различни съсловия, филмът проследява натрапчивото ежедневие, всички онези рутинни действия, на които никога не обръщаме внимание: да влезеш вкъщи, да си облечеш пижамата, да си направиш набързо храна. Проблемът е, че всичко това изведнъж се разкрива като демонично, странно, чудато – защото героят влиза в чужда къща, облича чужда пижама, яде чужда храна. Всичко, което Тае-сук прави, е невинно, незабележително. Но той прониква в чужда територия. Като онзи артист, който тайно пъхал подаръци в джобовете на хората и когато ги откривали, всички били ужасени. Не защото подаръците не им харесвали, но защото някой е навлязъл в личното им пространство, без да усетят.
Диалогът между двамата главни герои във филма почти изцяло липсва, но е заменен на едно по-дълбоко ниво от диалога между своето и чуждото; аз като затворен дом и ти, който проникваш в него. Сун-хуа е гостенка, чужденка в собствената си къща. Тя е тази, която се крие и дебне. Същевременно единственото истинско влизане с взлом във филма е влизането на Сун-хуа в живота на Тае-сук, пълното объркване на неговата логика и самодостатъчност. Двамата герои изпират миналото и бъдещето, намират дом един в друг.
Тае-сук се снима със снимките в чуждите домове. И обратното, хората сами вкарват в дома си и закачат на стената снимката на модела Сун-хуа. По някакъв сходен начин ние самите вкарваме филма „Стик № 3” вкъщи. Гледаме го в стаята си сред играчките от детството, любимите книги, спомените. Но също така влизаме във филма, в чуждия живот.
Ние зрителите сме не по-различни от Тае-сук, който прониква в чужди къщи. Не е ли това изкуството? Чужд дом, в който да избягаш за малко, да заживееш, както живеят хората там. Да си облечеш техните дрехи, да пътуваш из техните градове, да изпиташ техните чувства. Всеки филм, всяка картина, всяка книга е врата, която можеш да отвориш. Вратите на възприятието. Разбира се, винаги остава опасността да се окажеш бездомен, да живееш само с фантазии.
 Тае-сук живее с емоциите, историята, топлотата на домовете, в които влиза. Но той няма своя история, свое минало, своя любов. Той е призрак без глас. Единственият му шанс да се закачи за реалността е Сун-хуа. Любовта като споделена бездомност.
За целия филм Сун-хуа изрича само две реплики: „Да се нахраним” и „Обичам те”. Ежедневието се превръща във фантазия, в мистерия на скритото и откритото. Жената-модел, която живее, за да бъде гледана, и невидимият мъж се събират в едно пътешествие, което не води никъде, освен може би обратно, в самото начало, сякаш нищо никога не е било, и все пак.
Стик №3 се използва в голфа за удари на дълго разстояние, но във филма повечето удари са отблизо и то болезнени. Истинската игра е тази на разстоянията – на близо и далеч, моята и твоята територия, между които топката прехвърча с неумолима точност. Стик № 3 е чужд стик – на чуждия мъж, на когото принадлежи чуждата жена, която въпреки това винаги ще остане чужда за него. В неговия дом, в неговото легло, в неговата кухня Сун-хуа ще живее с невидимия си любовник. Докато прегръщаме съпрузите си, целуваме любовниците.
„Стик №3” завършва напълно фантастично. И въпреки това няма нищо по-реално от този край. Всеки живее с призрака на своята голяма любов. Когато казва „Обичам те” на съпруга си, Сун-хуа го казва въсщност на Тае-сук. Точно зад гърба на реалността, в сянката на ежедневните неща, извън полезрението на нямащите сетива, стои желанието и си взима крадешком от масата. Тае-сук прониква в дома на лошия съпруг, но по-страшното – той прониква в мислите на съпругата и не може да се заличи оттам. Тишината се взривява от най-простата и истинска реплика, отсъствието влудява и само призраците могат да останат в нас завинаги. Като домашни духове, като мечта за бягство, за бездомност и любов. Добре дошли, призраци!
* Благодаря на Петко, че някога много отдавна ми препоръча този филм в автобус 204 и съжалявам, че го гледах чак сега.

неделя, 10 април 2011 г.

Колко си хубава! Господи, колко си виртуална!


Love.net е лесен, лек и необвързващ. Като скъпо капучино със сърчице, направено от пяна. Като сайт, който разглеждаш между другото. Като добре подредена хотелска стая. Филм за почивка, не за нощувка. Да, историите са предвидими. Да, сценарият не е свръхфилософски. И какво от това? Защо всички филми трябва да са дълбоки, сеизмични и разтърсващи? Love.net е идеален за събота вечер в киното без претенции, псевдоинтелектуални терзания и семиотични драми.

Какво ми липсва във филма? Липсват ми електричество, искра, радиация. Това е отвсякъде обезопасен филм. Лъскав като перли върху розова рокля. Новичък като червен джип. Ламиниран срещу реалността като паркет в архитектурно списание. Това е добър филм, защото няма рискове в него. Нищо не може да го издраска. Но по същата причина не е и много добър. Следвана е формулата на средния американски филм - куртизанката се влюбва, изневеряващият мъж преоткрива жена си. Имаме и гейовете от редакцията на списанието за колорит и артистично присъствие. Циничният шеф. Колежката гаднярка. Журналистът скептик. Това са образите, поръчани от каталога на Холивуд. Ние просто ги пренасяме в контекста на съвременна София. Чуждата формула се спазва до съвършенство и именно в този смисъл филмът е добре издържан. Но няма творчество, няма разрив, няма издраскване.

Героите се плъзгат плавно и замислено из един град без търкания и проблеми. Но чия София виждаме във филма? Ако гледате първо "Източни пиеси" и после Love.net, рискувате да получите градска шизофрения. Първият филм показва главно крайните квартали, панелената, нощна и тревожна София. Love.net напротив уверено се движи около Народния театър - през кафето зад Двореца, Гранд Хотела, малко Витошка за цвят и отскачане до Син Сити. Богаташката, скъпарска красива София. И малко туристически Пловдив. Пошегувахме се с приятели, че ако филмът има продължение, не се знае къде ще снимат. Всичко що-годе лъскаво от града вече е уловено за съдзаване на впечатление за висока класа. Но София не е този град. Тя е също бедна, сива и очукана. Тя е театърът И панелките едновременно. Тях обаче ги няма в Love.net. Както и всички, които не са Богатеви. Сивотата е изрязана от филма, както и реалността.

Много се коментира рекламата във Love.net. Но това не е толкова важно - в крайна сметка филмът трябва да се финансира по някакъв начин. Истински тревожното е идеализираната комерсиализация, която виждаме в самия сценарий. Не това, че индиректно рекламират Нес Кафе, а че индиректно рекламират един кух, пластмасов живот на кредитни карти. Колко от нас живеят като героите на този филм? Гледайки го, осъзнах, че в София има паралелен свят на джипове, тревожни женски разговори в скъпи кафенета и вечери със суши. И този свят е далеч по-виртуален за мен от Интернет. Кой вечеря вкъщи суши, за Бога? Разбира се, има такива случаи, но колко ли са те?

Героите на филма живеят в един свят, който за нас - редовите хора - остава само виртуален. Можем да го гледаме, но не и да пипаме. Нещо като стрийптиз пред уеб камера. Стрийптизът на (ново)богаташкия идеал на киноекрана.

Най-страшното е, че надали е нарочно. По-вероятно режисьорът просто е искал да направи естетски стилен филм. И е снимал на хубавите места. И му се е получило. Филмът прилича на западните. Защото трябва да наподобим стандарта на живот от вносните филми. Love.net иска да е шарен и готин. Като дрешка от Мола. Той иска да бъде модерен, нацупено-секси скандален. Това е профилът, с който се надява да спечели любовта на публиката. Или поне незангажираща връзка с нея за малко пари.

Кое според авторите на филма е готино? Първо и преди всичко, англичаните - ако няма английска реч поне за малко, филмът ви е обречен. Нищо не придава западен чар на лентата, колкото английски чичо в епизодична роля (вж. "Мисия Лондон"). Второ, скъпите заведения и лъскавите кафенета. Трето, секс - сексът продава. Това знаят както хората в сайтовете за запознанства, така и продуцентите.

Начинът, по който искаш да представиш себе си, говори за теб повече от всичко друго. Всички се смеем на кифлите, които се снимат в огледалата, именно защото това е основният им начин да представят себе си. Аналогично, начинът по който Love.net изгражда своя виртуален профил, говори много за идеите на авторите му и състоянието на българското кино. Писнало ни е от депресиращи филми за мутри и наркотици (време беше). Искаме да правим кино в стил холивудска романтика (няма лошо). Но на мястото на мутрите е дошъл добре облеченият хайлайф. Възмутените от преразпределението на парите псевдоинтелектуалци на киното от 90-те, са заменени от практичните и модерни мениджъри на 2000-те. Преходът е направен. Capitalism: A Love Story. Киното е осъзнало, че вместо да мрънка, може да продава себе си за пари. Виртуалната любов (се) продава.

Love.net е виртуална авантюра, за която си плащаме. Без въпроси, без опознаване. Бърза история с ясна развръзка и после забравяме. Лесен и приятен филм. Мрежата лови само пари. Любовта се изплъзва през дупките й. Повтарям: няма лошо. Имаме нужда и от такива филми. Но колко е хубав животът в Love.net! И Господи, колко е виртуален!


събота, 5 март 2011 г.

За пунктуацията и хората

Някои хора са въпросителни. Други удивителни. Трети са точка. По въпроса. Има ги разбира се и многоточията. Да не говорим за хората запетайки в сложни подчинени изречения. Интернет утопията пък ни кара да вярваме, че всички сме тирета. Всички свръзваме едни хора с други, едно приложение с друго. А защо ги свръзваме никой не знае.

Хората-въпросителни са тези, които срещаме по улиците. Тези, които ни заглеждат в тъмното. Които сядат до нас в метрото. Които четат на съседната маса в библиотеката. Това са хора-възможности, за които винаги се питаш "какво би станало ако". Всеки човек може да бъде човек-въпросителна. Струва ти се, че го познаваш. И хоп, над него се появява ченгелче, линията се завърта. И ето ти човек-въпросителна. Непознат пред теб. И в тази незатворена линия на въпроса се съдържа цялата безкрайност на добрите и лошите изненади, милите жестове и грубото трасване на вратата. Рано или късно, за кратко или за дълго, всеки от нас се превръща във въпросителна.

Хората-удивителни са удивителни. Те са "ах" и "ох" и "наистина!". Най-лошата им разновидност са хората "уау". Заговори ли ви някой за "ефекта уау", бягайте. Не ви трябва да живеете в реклама за шампоан. Хората-удивителни трябва да са винаги ефектни, винаги забавни, винаги център. Някои от тях имат потенциала да са въпросителни, но прекалено много вярват в потенциала си. Ходили са на тийм билдинг, играли са психологически игри и искат да ви впечатлят с оптимизъм. Но хубавото в живота не са удивителните, а онези знаци, които не знаем как да изпишем.

Хората-точки са точни. При тях 2 и 2 е равно на 4. Имат работа, кола, жена. Всичко е така, както трябва да е. И точка. Не спорете с тези хора. Не им говорете за Бог, за любов, за революция. Те не се побират в точката. Всяко изречение трябва да завършва с точка. Съобщително изречение. Защото те владеят абсолютната истина. Понякога, но само понякога, това са хора, които са щастливи с живота, такъв какъвто е. Те са разбрали, че въпреки философските превземки на въпросителните и нюейдж ентусиазма на удивителните този откачен, ирационален живот е всичко, което имаме. И е прекрасен. Това са точки, които преливат.

Запетайките няма какво да ги споменаваме. Това са малките хора с малката власт. Дай им малка служба в голямо учреждение и ще ти разкажат играта. Ще има пълен член, непълен член, подчинено подложно и какво ли още не. Нямаш верен ход с тях. Единствената ти надежда е баща им да не ги уреди в някое изречение.

И остават хората-многоточия... Това са хората, в които се влюбваш, историите, на които не можеш да сложиш точка. Многоточията изскачат от нищото и те оставят без думи. Многоточията се развиват в мисълта ти, измъчват те и водят до глупави и импулсивни действия. Хората-многоточия ти се изплъзват, те ти се смеят и те съблазняват. Понякога многоточията минават във въпросителни или удивителни, понякога навикът ги превръща в точки. Но най-истински си остават в онзи тръпчиво-безсънен момент на недоизказването...

И ако животът ни е набор от думи, някакви неясни единици и дни, хората са знаците, които ги свъзрзват, подреждат и придават смисъл. Понякога са на място, друг път - не. А и някои грешки са толкова сладки, че просто ти се иска да ги направиш. В крайна сметка, никой не владее пунктуацията съвършено.