понеделник, 24 декември 2012 г.

Последната линейка на София



През дупките на пътя, през песните със забравени текстове, през очуканите блокове и тези странни моменти, когато се смеем, защото искаме да плачем, но не можем, през нощната и през дневната смяна, през нещо скрито, което е сърце, и което усещаме, защото боли (разкъсва се като плът, като чаршаф, и е толкова близко, че не можем да го пипнем) - последната линейка на София минава със сирени през всички тези места на разруха. През града, отразен в очилата на лекаря.

Не съм писала за филми отдавна и ме беше страх, че съм забравила как става. Но "Последната линейка на София" ме накара да пиша. И същевремнно ми взе всички думи. Това е филм, който се стоварва с тежестта на гардероб и на мълчание. И те боли, докато го гледаш. Физически те заболява и не искаш да говориш и не можеш да станеш и да излезеш, защото болката те приковава на стола и, ако излезеш, нещо може да се счупи, да не се оправи повече. Това е филм-диагноза. Не за края на света. Но за края на хората. За многото възможни краища на хората, които са по-страшни от един единствен край, защото вече са дошли и ще идват много пъти и са навсякъде, и са толкова обикновени, че не знаем как да реагираме.

Винаги, когато ми кажат, че някой е умрял, се усмихвам. Не е нарочно. Просто съм неадекватна. Не знам какво трябва да направя или да произнеса. "Последната линейка на София" ми донесе същото объркване. Илиян Метев отваря с този филм нещо, което не трябва да бъде отваряно. Линейката - тази затворена кутия, която преминава по улиците с вой и винаги се опитвам да не я гледам, и се хващам за копче (когато бях на 6, леля ми ми каза, че ако хвана копчето на якето си, докато минава линейка, линейката никога няма да бъде за мен). Но ако перифразираме Джон Дън, не питай за кого идва линейката, линейката идва за теб. Илиян Метев сменя перспективата, показва ни гледната точка на тези, които работят в бърза помощ, града, видян през техните очи. .

А те са хора като всички нас. Неочакваните герои на една рухнала система, които ден след ден след нощ, спасяват, чакат, мотаят се, губят връзка, отиват на грешни адреси, отиват твърде късно, отиват навреме, спасяват, изгубват себе си, състраданието си, грижат се, казват лека нощ на децата си по телефона, докато бързат, пушат, утешават чужди деца и възрастни, които се държат като деца, работят повече, защото парите никога не стигат, мислят си за бягство, но все някой трябва да остане и в най-красивия момент, който съм виждала на кино и в живота, изскачат от линейката, за да берат круши от дървото край пътя. И докторът, този така благородно-безнадежден и мил доктор се катери по дървото като дете. Защото, по дяволите, животът е хубав. И трябва да се насилиш и да пееш. И да му се радваш. Дори и да боли.

Медицинският екип е най-доброто попадение в този филм. На лицата им е всичко, което има да се каже. Лица на хора, които не са престанали да бъдат хора въпреки всичко. Не мога да обясня колко много ми хареса филмът. Тази зима, когато се върнах в България, за пръв път у мен се появи съмнение дали искам да остана тук за цял живот. Преди винаги съм била абсолютно сигурна, че където и да ходя, винаги ще искам да се върна. Може би "Последната линейка в София" трябваше да засили съмнението ми. С цялото си усещане за бенадеждност и апокалипсис. Но не стана така. Тъкмо обратното. Защото докато слушах как екипът псува или пее (наричам ги екип, защото тримата създаваха усещане за едно), чувах своя собствен език, разбран по начин, който не може да бъде уловен в английските субтитри. И докато гледах сивите картини на София и финалния кадър, разпознах пътя, по който минавах всеки ден към университета. Времето е болно. Системата е болна. Няма връзка. Но това си е моето място, напук. Моето място, което боли като сърце и увлича като ритъм, като спомен и обещание за нещо по-добро, за тогава, когато ще спазим обещанията си, и всичко ще се размине като по чудо, и всичко ще е наред, обещавам, като нещо, в което така ти се иска да вярваш, че вярваш, и понякога, но само понякога, става истина. И животът ще спре да ни разтърсва, когато преброим: едно, две,  три ...и край.





петък, 3 февруари 2012 г.

Кино за първи път



Обичам кадрите със снежния бой заради бялата им простота и разтапяща наивност. Усещане за детство. Когато всичко е за първи път. И светът те удря като светлина, като снежна топка, като падане от колело.

Снежният бой е кино от пръв поглед. Отваряне на окото. Начало. Кръгло като снежна топка. Безкрайно като нула.

От доста време се питам има ли невинно възприятие. Мога ли да изпитам нещо, без да го впиша във всички филми и книги, които са ме впечатлили? Защото разговорите ми все повече приличат на замеряне с истории, в които разказвам какво съм гледала, прочела или слушала. Вечно цитирам. Чувстам се медиийно преситена, цялата съм линкове. Има ли нещо - картина, усещане, каквото и да е, което да не препраща към друго нещо? Момент, който просто е. Затворен в себе си. Самодостатъчен и пълен. И не мога да го впиша, обясня и свържа.

Кадрите със снежния бой са най-близкото ми попадение. Обичам ги, защото не препращат към нищо друго. Не са част от сюжет, нямат сложна символика. Не са метафора за нищо. Снегът е сняг е сняг. Всичко просто е. И това е добро. Радостта да видиш това, което е пред очите ти. Смисълът на играта е в самата игра.

И същевременно има нещо тъжно в тази кадри, във внезапния им край. Започват и завършват със замах, хвърлят те в игра, която само наблюдаваш. Игра на хора непознати и отдавна мъртви. Черни сенки, които се замерят с парчета светлина-невинност. Весело и алчно. И играят сякаш може да има победители, сякаш на 52-та секунда няма да дойде краят. В своите костюми на възрастни сериозни хора. Всеки възрастен някога е бил дете. Всеки от нас някога е бил жив.

Боят със снежните топки носи сладката тръпчивост на началото. Когато всичко предстои да бъде разкрито и заснето. Когато всички грешки предстои да бъдат направени. Това са кадри, които говорят на един език преди езика. Език, който назовава нещата за първи път. Езикът на дете, което тича в студа и лови снежинки с отворена уста. Език, който опитва света и му харесва.

понеделник, 23 януари 2012 г.

Drive: Има ли шофьор в колата?

Drivе е филм, който няма да бъде запомнен нито с диалозите си, нито със сюжета. Но не може и да бъде забравен. Просто не става. Филмът бавно потъва, сгъва се навътре към неизбежния край и те откарва със себе си – нагло и безпричинно насилствено. Саундтракът е нежен и нощен. Кръвта, красивите кадри като утайка се наслагват, дърпат надолу. И след това изплуват, щом затвориш очи. Има нещо мръсно в Drive и нещо красиво. Като бензинова дъга.

Филмът е бавен, ужасно бавен. Който иска бой, стрелба и преследвания с коли, да не го гледа. Не защото ги няма, има ги даже в повече, а защото начинът, по който са представени, е парадоксален, преднамерено муден. Drive е екшън, който дава време да помислиш; оставя мълчание, което да запълниш; история, която да разглобиш и да разгледаш, докато върви. И това е интересната част. Надникването в машината на насилието. Знаеш, че не трябва да го правиш. Оказваш се забъркан в нещо, което не е твоя работа, но вече си се качил в колата и нямаш избор.


Не обичам насилието. Категорично съм против него. Но Drive влиза в категорията на филмите, които го правят да изглежда тревожно-стилно на екрана. Има само два други филма, които са ми въздействали така, и това са Криминале и Боен Клуб. Drive е ретро изпипан и визуално красив - до такава степен, че се движи на границата на кича, но не я преминава. Райън Гослинг (да бъде гледан задължително в Мартенските Иди и Blue Valentine) успява да удържи положението и да изгежда нечовешки готин и непроницаем дори в блестящо яке със скорпион на гърба и стърчаща от устата клечка за зъби. Всеки друг би бил смешен на негово място. Той не е.


Целият филм е в разминаването между лъскавата хладнокръвност на Гослинг и пръскащата кръв, между забавените кадри и бързината на провалянето на един живот, между целувката и неконтролируемия побой в асансьора. Насилието винаги се изплъзва от контрол. Няма шофьор, който да го удържи. Гледаме ужасени. Вратата на асансьора се затваря. Кадърът се сменя. Имало е нежност, имало е смърт. Не може да има нищо, където е имало смърт. Сцената в бара с голите жени и Гослинг с чук в ръка създава истинско усещане за апокалипсис, по-силно от цялата „Меланхолия” на Триер. Усещане за абсолютно безсмислено и безцелно насилие, за обир на малкото останала невинност.

Eдинствената посока е напред. Каквото ще да става. Филмът няма свръхдълбоко послание. Или оцеляваш, или не. Това е. И понякога може дори да вярваш, че ти си шофьорът.


неделя, 11 септември 2011 г.

Стик № 3


It is hard to tell the world we live in is either reality or dream
Филмът „Стик №3” на Ким Ки Дук прониква с взлом в съзнанието и преспива там. Изпира на ръка замърсените и изхабени сетива, поправя развалените чаркове и яде от душата, която си оставил в хладилника.
Тае-сук е млад мъж, който влиза в чужди домове, докато собствениците ги няма, преспива в леглата им, снима се с техните снимки и в замяна на това оправя различни неща по къщата, преди да си тръгне. Една от къщите, в които влиза обаче, не е празна - в нея се крие красивата, малтретирана от съпруга си Сун-хуа. Тя започва да следи всяко движение на непознатия, докато не разбира, че е добър човек и решава да избяга с него.
„Стик №3” играе на границата на измислицата и реалността. Заснет в градска среда, в домовете на хора от различни съсловия, филмът проследява натрапчивото ежедневие, всички онези рутинни действия, на които никога не обръщаме внимание: да влезеш вкъщи, да си облечеш пижамата, да си направиш набързо храна. Проблемът е, че всичко това изведнъж се разкрива като демонично, странно, чудато – защото героят влиза в чужда къща, облича чужда пижама, яде чужда храна. Всичко, което Тае-сук прави, е невинно, незабележително. Но той прониква в чужда територия. Като онзи артист, който тайно пъхал подаръци в джобовете на хората и когато ги откривали, всички били ужасени. Не защото подаръците не им харесвали, но защото някой е навлязъл в личното им пространство, без да усетят.
Диалогът между двамата главни герои във филма почти изцяло липсва, но е заменен на едно по-дълбоко ниво от диалога между своето и чуждото; аз като затворен дом и ти, който проникваш в него. Сун-хуа е гостенка, чужденка в собствената си къща. Тя е тази, която се крие и дебне. Същевременно единственото истинско влизане с взлом във филма е влизането на Сун-хуа в живота на Тае-сук, пълното объркване на неговата логика и самодостатъчност. Двамата герои изпират миналото и бъдещето, намират дом един в друг.
Тае-сук се снима със снимките в чуждите домове. И обратното, хората сами вкарват в дома си и закачат на стената снимката на модела Сун-хуа. По някакъв сходен начин ние самите вкарваме филма „Стик № 3” вкъщи. Гледаме го в стаята си сред играчките от детството, любимите книги, спомените. Но също така влизаме във филма, в чуждия живот.
Ние зрителите сме не по-различни от Тае-сук, който прониква в чужди къщи. Не е ли това изкуството? Чужд дом, в който да избягаш за малко, да заживееш, както живеят хората там. Да си облечеш техните дрехи, да пътуваш из техните градове, да изпиташ техните чувства. Всеки филм, всяка картина, всяка книга е врата, която можеш да отвориш. Вратите на възприятието. Разбира се, винаги остава опасността да се окажеш бездомен, да живееш само с фантазии.
 Тае-сук живее с емоциите, историята, топлотата на домовете, в които влиза. Но той няма своя история, свое минало, своя любов. Той е призрак без глас. Единственият му шанс да се закачи за реалността е Сун-хуа. Любовта като споделена бездомност.
За целия филм Сун-хуа изрича само две реплики: „Да се нахраним” и „Обичам те”. Ежедневието се превръща във фантазия, в мистерия на скритото и откритото. Жената-модел, която живее, за да бъде гледана, и невидимият мъж се събират в едно пътешествие, което не води никъде, освен може би обратно, в самото начало, сякаш нищо никога не е било, и все пак.
Стик №3 се използва в голфа за удари на дълго разстояние, но във филма повечето удари са отблизо и то болезнени. Истинската игра е тази на разстоянията – на близо и далеч, моята и твоята територия, между които топката прехвърча с неумолима точност. Стик № 3 е чужд стик – на чуждия мъж, на когото принадлежи чуждата жена, която въпреки това винаги ще остане чужда за него. В неговия дом, в неговото легло, в неговата кухня Сун-хуа ще живее с невидимия си любовник. Докато прегръщаме съпрузите си, целуваме любовниците.
„Стик №3” завършва напълно фантастично. И въпреки това няма нищо по-реално от този край. Всеки живее с призрака на своята голяма любов. Когато казва „Обичам те” на съпруга си, Сун-хуа го казва въсщност на Тае-сук. Точно зад гърба на реалността, в сянката на ежедневните неща, извън полезрението на нямащите сетива, стои желанието и си взима крадешком от масата. Тае-сук прониква в дома на лошия съпруг, но по-страшното – той прониква в мислите на съпругата и не може да се заличи оттам. Тишината се взривява от най-простата и истинска реплика, отсъствието влудява и само призраците могат да останат в нас завинаги. Като домашни духове, като мечта за бягство, за бездомност и любов. Добре дошли, призраци!
* Благодаря на Петко, че някога много отдавна ми препоръча този филм в автобус 204 и съжалявам, че го гледах чак сега.

неделя, 10 април 2011 г.

Колко си хубава! Господи, колко си виртуална!


Love.net е лесен, лек и необвързващ. Като скъпо капучино със сърчице, направено от пяна. Като сайт, който разглеждаш между другото. Като добре подредена хотелска стая. Филм за почивка, не за нощувка. Да, историите са предвидими. Да, сценарият не е свръхфилософски. И какво от това? Защо всички филми трябва да са дълбоки, сеизмични и разтърсващи? Love.net е идеален за събота вечер в киното без претенции, псевдоинтелектуални терзания и семиотични драми.

Какво ми липсва във филма? Липсват ми електричество, искра, радиация. Това е отвсякъде обезопасен филм. Лъскав като перли върху розова рокля. Новичък като червен джип. Ламиниран срещу реалността като паркет в архитектурно списание. Това е добър филм, защото няма рискове в него. Нищо не може да го издраска. Но по същата причина не е и много добър. Следвана е формулата на средния американски филм - куртизанката се влюбва, изневеряващият мъж преоткрива жена си. Имаме и гейовете от редакцията на списанието за колорит и артистично присъствие. Циничният шеф. Колежката гаднярка. Журналистът скептик. Това са образите, поръчани от каталога на Холивуд. Ние просто ги пренасяме в контекста на съвременна София. Чуждата формула се спазва до съвършенство и именно в този смисъл филмът е добре издържан. Но няма творчество, няма разрив, няма издраскване.

Героите се плъзгат плавно и замислено из един град без търкания и проблеми. Но чия София виждаме във филма? Ако гледате първо "Източни пиеси" и после Love.net, рискувате да получите градска шизофрения. Първият филм показва главно крайните квартали, панелената, нощна и тревожна София. Love.net напротив уверено се движи около Народния театър - през кафето зад Двореца, Гранд Хотела, малко Витошка за цвят и отскачане до Син Сити. Богаташката, скъпарска красива София. И малко туристически Пловдив. Пошегувахме се с приятели, че ако филмът има продължение, не се знае къде ще снимат. Всичко що-годе лъскаво от града вече е уловено за съдзаване на впечатление за висока класа. Но София не е този град. Тя е също бедна, сива и очукана. Тя е театърът И панелките едновременно. Тях обаче ги няма в Love.net. Както и всички, които не са Богатеви. Сивотата е изрязана от филма, както и реалността.

Много се коментира рекламата във Love.net. Но това не е толкова важно - в крайна сметка филмът трябва да се финансира по някакъв начин. Истински тревожното е идеализираната комерсиализация, която виждаме в самия сценарий. Не това, че индиректно рекламират Нес Кафе, а че индиректно рекламират един кух, пластмасов живот на кредитни карти. Колко от нас живеят като героите на този филм? Гледайки го, осъзнах, че в София има паралелен свят на джипове, тревожни женски разговори в скъпи кафенета и вечери със суши. И този свят е далеч по-виртуален за мен от Интернет. Кой вечеря вкъщи суши, за Бога? Разбира се, има такива случаи, но колко ли са те?

Героите на филма живеят в един свят, който за нас - редовите хора - остава само виртуален. Можем да го гледаме, но не и да пипаме. Нещо като стрийптиз пред уеб камера. Стрийптизът на (ново)богаташкия идеал на киноекрана.

Най-страшното е, че надали е нарочно. По-вероятно режисьорът просто е искал да направи естетски стилен филм. И е снимал на хубавите места. И му се е получило. Филмът прилича на западните. Защото трябва да наподобим стандарта на живот от вносните филми. Love.net иска да е шарен и готин. Като дрешка от Мола. Той иска да бъде модерен, нацупено-секси скандален. Това е профилът, с който се надява да спечели любовта на публиката. Или поне незангажираща връзка с нея за малко пари.

Кое според авторите на филма е готино? Първо и преди всичко, англичаните - ако няма английска реч поне за малко, филмът ви е обречен. Нищо не придава западен чар на лентата, колкото английски чичо в епизодична роля (вж. "Мисия Лондон"). Второ, скъпите заведения и лъскавите кафенета. Трето, секс - сексът продава. Това знаят както хората в сайтовете за запознанства, така и продуцентите.

Начинът, по който искаш да представиш себе си, говори за теб повече от всичко друго. Всички се смеем на кифлите, които се снимат в огледалата, именно защото това е основният им начин да представят себе си. Аналогично, начинът по който Love.net изгражда своя виртуален профил, говори много за идеите на авторите му и състоянието на българското кино. Писнало ни е от депресиращи филми за мутри и наркотици (време беше). Искаме да правим кино в стил холивудска романтика (няма лошо). Но на мястото на мутрите е дошъл добре облеченият хайлайф. Възмутените от преразпределението на парите псевдоинтелектуалци на киното от 90-те, са заменени от практичните и модерни мениджъри на 2000-те. Преходът е направен. Capitalism: A Love Story. Киното е осъзнало, че вместо да мрънка, може да продава себе си за пари. Виртуалната любов (се) продава.

Love.net е виртуална авантюра, за която си плащаме. Без въпроси, без опознаване. Бърза история с ясна развръзка и после забравяме. Лесен и приятен филм. Мрежата лови само пари. Любовта се изплъзва през дупките й. Повтарям: няма лошо. Имаме нужда и от такива филми. Но колко е хубав животът в Love.net! И Господи, колко е виртуален!


събота, 5 март 2011 г.

За пунктуацията и хората

Някои хора са въпросителни. Други удивителни. Трети са точка. По въпроса. Има ги разбира се и многоточията. Да не говорим за хората запетайки в сложни подчинени изречения. Интернет утопията пък ни кара да вярваме, че всички сме тирета. Всички свръзваме едни хора с други, едно приложение с друго. А защо ги свръзваме никой не знае.

Хората-въпросителни са тези, които срещаме по улиците. Тези, които ни заглеждат в тъмното. Които сядат до нас в метрото. Които четат на съседната маса в библиотеката. Това са хора-възможности, за които винаги се питаш "какво би станало ако". Всеки човек може да бъде човек-въпросителна. Струва ти се, че го познаваш. И хоп, над него се появява ченгелче, линията се завърта. И ето ти човек-въпросителна. Непознат пред теб. И в тази незатворена линия на въпроса се съдържа цялата безкрайност на добрите и лошите изненади, милите жестове и грубото трасване на вратата. Рано или късно, за кратко или за дълго, всеки от нас се превръща във въпросителна.

Хората-удивителни са удивителни. Те са "ах" и "ох" и "наистина!". Най-лошата им разновидност са хората "уау". Заговори ли ви някой за "ефекта уау", бягайте. Не ви трябва да живеете в реклама за шампоан. Хората-удивителни трябва да са винаги ефектни, винаги забавни, винаги център. Някои от тях имат потенциала да са въпросителни, но прекалено много вярват в потенциала си. Ходили са на тийм билдинг, играли са психологически игри и искат да ви впечатлят с оптимизъм. Но хубавото в живота не са удивителните, а онези знаци, които не знаем как да изпишем.

Хората-точки са точни. При тях 2 и 2 е равно на 4. Имат работа, кола, жена. Всичко е така, както трябва да е. И точка. Не спорете с тези хора. Не им говорете за Бог, за любов, за революция. Те не се побират в точката. Всяко изречение трябва да завършва с точка. Съобщително изречение. Защото те владеят абсолютната истина. Понякога, но само понякога, това са хора, които са щастливи с живота, такъв какъвто е. Те са разбрали, че въпреки философските превземки на въпросителните и нюейдж ентусиазма на удивителните този откачен, ирационален живот е всичко, което имаме. И е прекрасен. Това са точки, които преливат.

Запетайките няма какво да ги споменаваме. Това са малките хора с малката власт. Дай им малка служба в голямо учреждение и ще ти разкажат играта. Ще има пълен член, непълен член, подчинено подложно и какво ли още не. Нямаш верен ход с тях. Единствената ти надежда е баща им да не ги уреди в някое изречение.

И остават хората-многоточия... Това са хората, в които се влюбваш, историите, на които не можеш да сложиш точка. Многоточията изскачат от нищото и те оставят без думи. Многоточията се развиват в мисълта ти, измъчват те и водят до глупави и импулсивни действия. Хората-многоточия ти се изплъзват, те ти се смеят и те съблазняват. Понякога многоточията минават във въпросителни или удивителни, понякога навикът ги превръща в точки. Но най-истински си остават в онзи тръпчиво-безсънен момент на недоизказването...

И ако животът ни е набор от думи, някакви неясни единици и дни, хората са знаците, които ги свъзрзват, подреждат и придават смисъл. Понякога са на място, друг път - не. А и някои грешки са толкова сладки, че просто ти се иска да ги направиш. В крайна сметка, никой не владее пунктуацията съвършено.


петък, 25 февруари 2011 г.

Виновна ли е?

Ива Ваня (българската актриса, станала Мис Берлин)

През януари и февруари нямаше кино. Имаше сесия. Но наруших леко жанра и успях да вмъкна темата за киното в сесията. Ето част от текста ми за жените и раждането на българското кино :)

С жени на кино

Ходели ли са жените на кино в ранните години на киното в България и как са преживявали те новото изкуство? Отговорът е: да, ходели са. Преживявали са го отблизо, уютно и физически. Георги Стоянов-Бигор цитира журналистическа нападка срещу Карло Вакаро:

Посетителите на кинематографа на г-н Вакаро в салона на хотел Метропол се оплакват, че при влизането ставало навалица и голяма неразбория, публиката се сбутвала, та дамите били изложени на неприятности. Това, че е тъй и ние сме го виждали”.

Докъде са стигали неприятностите е трудно да се прецени, но явно киноизкуството в първите си години е било добър повод и начин да се опознае женското тяло. Мъжките зрители често се интересували не толкова от филмите, колкото от близостта на жените-зрителки.

Арестуван по молба на съседката му, той в съда се защитил, като твърдял, че по време на представлението заспал и не знаел какво върши в съня си. Съдията, за да се произнесе правилно по процеса, накарал да представят в съдилището филма, след което той се убедил, че при гледането на филм, в който вземал участие прочутият комик Чарли Чаплин, било невъзможно човек да заспи, вследствие на което осъдил подсъдимия (Бигор, 311).

Освен сюжет, киното е и практика. То свръзва не само героите на екрана, но очевидно и зрителите, макар по не толкова романтично-драматичен начин. Има нещо особено иронично в комбинацията между мелодраматичните сюжети на първите филми и разиграващите се неприятности сред публиката. Доста по-късно, през 30-те години, Драган Тенев ще води своята любима в кино „Глория палас”, за да гледат руската комедия „Веселите момчета”:

Гледах „Веселите момчета" четири пъти с едно много хубаво момиче, в което навремето бях влюбен до уши. Дали и то ме обичаше тогава, не можах да науча никога, но малката красавица ми позволяваше да държа ръката й в тъмния салон и това ми стигаше. Бях на седмото небе.

От опипването на жените по време на първите претъпкани кинопрожекции до воденето на приятелката в киното пътят е прав и ясен. Мъжкият поглед, който конструира жената на екрана (Mulvey 1992), се допълва от мъжката ръка, която я докосва пред екрана. Екранният фантазъм се прехвърля към близката и топла плът.

Съобщение още от края на ХІХ век свидетелства, че мъжкото желание към жените от екрана не е нищо ново:

Снощи Славянска беседа беше окупирана от грамадна една публика, невиждана досега...Всичко що беше мъжко и можеше да се влачи на нозе, се беше довлякло, беше се натъпкало с риск да бъде удушено. Кой демон беше махнал с магическата си пръчка и беше подлудил равнодушното инак софийско общество? Много проста наглед причина...Едно обявление из софийските улици, че вечерта ще се даде биоскопично представление само за мъже. Ето вълшебната сила! Мисълта, че ще може мъжкото любопитно око да надникне във вечната мистерия на женските скрити прелести, беше наелектризирала буйната мъжка кръв и беше събрала на едно място всички мъже – и стари, и млади, и малолетници, женени и неженени, които по някакъв начин са могли да се откъснат от дома си... (Бигор, 311).

Любопитен е самият език на съобщението. Демон, магическа пръчка, подлудил, вълшебната сила, вечната мистерия. За киното ли става дума или за жените? Откъде нахлува цялото това вълшебство в равнодушното инак софийско общество? Древните мистерии били сложни ритуали на инициация, които играели на ръба между видимото и невидимото. Твърди се, че в основата на ритуала било разкриването, показването на житен клас. Общото между киното и жената е, че и двете се гледат. Виждането като ритуал. И двете са непознати, чужди, ирационални, вълшебни с цялата амбивалентност, която вълшебството предполага. Любопитна е и използваната от автора дума наелектризирала. Неслучайно първото кино в София се е казвало Гранд Електробископ. Киното „наелектризирало” мъжете, въздействало им по същия начин като жените. То показвало, скривало, било разкошно и непознато. И също като жените основната му ценност се състояла във видимостта, външното, естетическото. Киното като украшение на града. Жената като украшение на мъжа.

Картината на смирената-оглеждана-опипвана жена зрителка се нарушава от едно забавно сведение. През 1933 г. в България идва популярният на времето мексикански киноактьор и певец Хосе Мохика. Посрещането е френетично, шумна тълпа с преобладаващо участие на захласнати дами го чака на перона и когато той слиза, се нахвърля върху него и разкъсва дрехите му.

/http://www.lostbulgaria.com/?p=2373/

На другия ден в хотела го посещава авторът на популярни шлагери Стоян Миленков, който го уверява, че истинската българка не е като онези, които са го посрещнали на гарата. Че тя умее да оре и да жъне. Че отглежда българските деца и е най-добрата майка и съпруга в света (Трендафилов 1999). Коя е истинската българка – тази, която посрещнала Люмиеровия влак, опипвана в салоните, или тази, която посрещнала влака на Мохика, разкъсвайки дрехите му? Или тази, която оре, жъне и отглежда деца?

Разказите се разбягват, целуидните образите изгарят, светлините изгасват. „Жените” не е монолитна, единна категория. И все пак, можем да твърдим, че ако събития като посрещането на Мохика са минавали като „куриозитет”, то мълчаливото телесно дресирано присъствие на жената в обществения живот е било нормата. Жената е била просто зрител в обществото, съставено от мъже, също както е била просто зрител на филмите, режисирани от мъже. Била е оглеждана, наглеждана, режисирана и поставяна на място в салона на историята.

Опасен чар

След като разгледахме различни превъплъщения на жените-зрителки, нека погледнем две от най-добрите ранни български актриси: Жана Гендова и Ива Ваня.

Жана Гендова е съпруга на Васил Гендов, режисьор на първия български игрален филм Българан е галант, и е участвала в 9 от общо 11 негови филма. Дъщеря на красива сръбкиня и баща пуритан, Иванка Иванова от Сливен била на 16 години, когато се влюбила във Васил Гендов. Тя била ученичка в Пловдивския френски колеж, изтеглила спестените си 600 лева, дала ги на Гендов и му казала: Започнете филма, ако стигнат. Филмът, за който става дума, е Любовта е лудост. Гендов не само го завършил, но и се оженил за Жана. След снимките на филма двамата заминали в Берлин да учат драматично майсторство.

Любовта е лудост. Жана прекарала живота си в осъществяване на лудите фантазии на своя съпруг, царя на мелодраматичния жанр. Постоянно били в дългове, тя мъкнела куфари и сандъци в чергарските турнета. Играела жената във всички филми, а синът им Митко играел детето. През 20-те и 30-те те тримата представлявали фирмата Гендовфилм. Лентите на Васил Гендов не блестят с особени художествени качества, но това, което всички кинокритици единодушно признават, е неговият неуморим ентусиазъм – в условия на безпаричие, пълен скептицизъм и откровено възпрепятстване на работата му, Гендов произвеждал един след друг нови филми. Той бил тотално отдаден на киното, жена му също. На моменти бил дори деспотичен – удрял я с плесници, когато заради нейни грешки трябвало да се снимат допълнителни дубли (Бигор, 346). Дуетът между двамата минал през всъвъзможни бури и приключения. От екрана към живота и обратно.

Беше ми любопитно да намеря снимка на Жана Гендова, но такава нямаше в Интернет. Което е доста показателно – две-три снимки на Васил Гендов – пионерът на нашето кино, нито една снимка на жена му - актриса в цели 9 негови филма. Актриса без лице. Актриса-сянка. Актриса-опора и камък. В известен смисъл историята на Жана Гендова напомня известната легенда за момата, вградена в чешма. По същия начин, Жана Гендова е вградена в историята на българското кино. Отдадено, тихо, незабелязано. Колкото по-професионални ставали филмите, толкова повече остарявала и загубвала лицето си тя. Достатъчно е да погледнем списъка с ролите на Жана.

Жана започва кариерата си като Девойката, за да мине през Проститутката, жената на работника и да завърши като Негова жена. Негова жена и нищо повече. Всъщност това е ролята, която тя е играла цял живот – тя винаги е била и остава просто Негова жена. Без име, без история. Актриса без лице. Трудно може да има по-голям парадокс от това.



Втората актриса, за която ще говорим, Ива Ваня има необикновена съдба. Тя се ражда в каруца на пътя Карнобат-София. Когато е на 17 години, Ива избягва за Берлин с мечтата да стане актриса. Учудващото е, че наистина успява. За няколко години бедната чужденка Ива става популярна. Ликът й бил отпечатван на пощенски картички в Германия, а на 25-годишна възраст спечелила конкурса за най-красива жителка на Берлин. Била поздравена лично от Гьобелс за играта си и убедена от него да се снима в еротична фотосесия (този дребен, но важен детайл от биографията й донякъде обяснява пълната й забрава в България след 1944).


След бурна любов и анулиран брак със сина на богати земевладелци, Ива Ваня се омъжила за композитора на песента Лили Марлен Норберт Шулце. Една от статиите за Ива Ваня завършва с гордото припомняне на припева на популярна песен от 30-те години в Германия: Цял Берлин ми се покланя, аз съм българката Ива Ваня!

Актьорската професия се оказва звездният път към социалната мобилност на българката от малко градче. Но независимо от богатството, славата и успеха в чужбина, Ива Ваня по никакъв начин не смущава мъжкия ред. Тя се издига, подчинявайки се. Излиза на историческата сцена, за да бъде гледана – на конкурси по красота или в еротични фотосесии. Преобличането й в мъжки дрехи като малка, е заменено от свалянето на дрехите, щом пораства. Успехът винаги е свързан с трансгресия, нарушване на нормите. Но нарушаването само затвърждава мъжката норма – здравата плодовито-еротична жена сред силните арийски мъже.

Киното предлага възможност на жените да сменят определени роли, но тези роли винаги са строго предопределени. Раздаването е приключило и жените нямат друг избор освен да играят с картите, с които разполагат. Жената е или всеотдайната предана съпруга, или сексапилната любовница. Tertium non datur.

Виновна ли е?

Накрая ще се спрем съвсем накратко на някои от женските образи от първите български филми.

Марийка - потурчената българка

Да живее кино национализмът! Може би с предусещане за триумфа на турските сериали авторите на този филм са създали превантивно най-гениалния сюжет на народно превъзходство и щастлива любов. И тъй като не може да се преразкаже, ето надписите на филма:

І част

1. Марийка в харема на Мохамед паша.

2. Никола Йончев – военен аташе при българската легация.

3. Йончев представя на Мохамед паша исканията на българското правителство.

4. Марийка люби Йончев.

5. Срещата.

6. Аз съм българка като вас и мразя турчина, който ме е заробил. Аз ви моля да ме спасите.

ІІ част

7. В българската легация се получава съобщение, че България е обявила война на Турция.

8. Напразно чакане

9. Драга, Марийке, тръгвам на бойното поле. Аз ще се върна победител и ще те спася. Да живей България! – Йончев

10. Сражението.

11. Марийка – милосърдна сестра в Червения полумесец

12. Йончев пленен.

13. Мохамед паша напразно мъчи Йончев и войниците му да открият българските позиции.

14. Йончев ще бъде разстрелян в 2 часа.

15. Марийка изпросва от Мохамед паша автомобил за санитарна нужда.

ІІІ част

16. Марийка разбива ковчежето на Мохамед паша.

17. Вземи това злато и спаси робите!

18. Драги Йончев, те ще стрелят върху тебе с халосни патрони. Престори се на мъртъв, аз ще те спася, Марийка.

19. Българските войски настъпват.

20. Краят на Марийка за нейната авантюра.

Те победиха

Представянето на сложни политически и военни въпроси в контекста на романтичната любов е устойчива тенеденция в почти всички пропагандни филми особено тези от Втората световна война. Всъщност известната фраза на любов като на война може да приеме вида на война като на любов. Правете любов, за да правите война. В комедията Любовта на семкаря, бащата не иска да даде дъщеря си на някой, който не е служил в армията. Семкарят отива войник, получава награда за храброст и когато се връща, най-после получава благословия да се ожени. Виждаме семкаря, съпругата му и многобройната им челяд да се разхождат из града. „Велика България се нуждае от войници” гласи финалният надпис. Жени, раждайте!

Всичко е любов

Бедността, смъртта, загубата от войната, социалната несправедливост се преодоляват във филма в рамките на индивидуалната съдба. Всички тези неща нямат значение, защото в крайна сметка влюбените се събират. Като се искат младите, нека се вземат. Киното в разглеждания период действително се използва като форма на опиум. Както възкликва Вапцаров:

Един размазан Джон

целува страстно Грета.

По устните му –

сладостна лига...

С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.


Киното не решава проблеми, дори не ги поставя, а ги премахва чудодейно в целувката на Джон и Грета. Вместо да води до преосмисляне и бунт киното от тези години подхранва измамни надежди.

Виновна ли е?

Виновна ли е? е незавършен филм на Българското акционерно дружество от 1921 г. Всичко, което е достигнало до нас относно съдържанието на филма, е, че той изобразява романа на една девица – селянка. Този филм най-кратко и точно обобщава женската идентичност в периода на зараждащото се българско кино. Девицата-селянка като идеала на едно променящо се общество, което се чувства все по-разколебано в основните си ориентири: родно-чуждо, село-град, дом-път. Общество, което чувства, че губи невинността си. Виновна е, разбира се. Грешна е. Ако още не е, ще съгреши. Защото няма верен ход за жената в ранните български филми. Единственият верен ход е да не прави ход и да живее по написания вече сценарий. Жената е фиксирана на екрана, движеща се фотография за гледане. Единственият й изход е да скочи от екрана в реалността, за да я промени. Да разкъса белия чаршаф-екран, с който е умъртвена, за да промени самите понятия за вина и невинност. Виновна е - до доказване на противното.


Ако на някой му е интересна историята на българското кино, ето няколко добри книги/статии по въпроса:

Георги Стоянов-Бигор Гранд Биоскоп
Георги Господинов Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век.
Александър Грозев Началото. Из историята на българското кино 1895-1956
Петър Кърджилов 1897
Петър Кърджилов
Български игрални филми. Анотирана илюстрована филмография