Източни пиеси. Инжектирай мe с любов!

София не е красива. Тя е сива, източна и безразлична. Но понякога, само в редки случаи, може да стане митично привлекателна: привечер, когато е валяло и светлините на уличните лампи се отразяват в мокрия асфалт; нощем през зимата, когато от подлеза при НДК изпълзяват колите със запалени фарове, а светофарите светят червено; сутрин, когато слънцето изгрява над панелните блокове. На града не му трябват изкуствени цветове, лакиране и саниране. Трябва му светлина. Трябва да му се инжектира светлина, за да го видим такъв, както е. Именно това успява да направи филмът на Камен Калев "Източни пиеси" - да инжектира светлина в познатия град и да го направи различен, да инжектира светлина в болезнената правоъгълна, безсолна реалност и да я оголи пред нас.

Този филм не е гениален, шедьовър и пр. Но е най-българският, най-своят филм от 20 години насам. Струва ми се показателно, че се появи точно в годишнината от 89. Моето поколение израсна с Калифорния, с Ню Йорк, Сиатъл и всички други локации на американската киноиндустрия. Израсна с чужди фрази, с чужди имена, с чужди актьори. До такава степен, че в един период ми беше трудно да си представя филм с български имена вътре. Звучаха ми изкуствено. Езикът на киното беше английският. Дори "Светът е голям" и "Дзифт" - двата големи успеха на новото българско кино, са филми сякаш от Другаде - филми за емигранти в мястото и времето. В първия героят се завръща от чужбина, във втория действието се развива в миналото. За разлика от тях "Източни пиеси" е филм за Тук и никъде другаде. За крещящото, ранимо и безсилно Тук. Без край и без антракт.


В "Източни пиеси" хората говорят на моя език, на моя жаргон; те минават през моите места и ги изживяват както и аз: празната Витошка, Пирогов, Раковска. Това е филм за нашата България, за национализма, за който никой не говори, за липсата на диалог, за липсата на опора и ужасяващата липса на смисъл. Актьорите - антоними на НАТФИЗ и школата на "Забранена любов". Толкова са добри, че сякаш не играят, а пред очите ти се съблича самият живот. Съблича се и го е срам от това. Обръща се с гръб, за да не го гледаш и все пак виждаш всичко - и белезите, и раните, и слабостта от болестта.

В нашето време всички са болни, студени, чужди. И всеки се нуждае от някой, който да го излекува, да го сгрее, да го присвои. Животът като непрекъснато очакване - standby - да се появи някой, който да застане (stand by) до нас и да ни включи. "Аз моята душа май си я оставих в хладилника". Душата се отваря и лампичката на хладилника светва. Невероятно истински, Христо Христов застава кристален пред нас, отваря душата си в търсене на светлина, на Ишил, на любов. В сивия град, в обсебващата болест ти трябва поне един човек, когото да обичаш, един човек, в когото да повярваш.

тялото ми е без кожа
теб те няма аз съм ням

инжектирай инжектирай
инжектирай инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов

Най-страшната абстиненция е, когато нямаш любов. Защото тогава никой, никой не може да те спаси.

ослепях от много думи
оглушах от тъмнина
мойто тяло ми е тясно
ще се сгъна в точица

инжектирай инжектирай
инжектирай инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов


Филмът оставя многоточие. Животът слага точка. Всички ние играем в Източните пиеси, всички сме затворени в техните правоъгълни панелни сцени. Надписите свършват, изгонват ни от киносалона, а филмът продължава на улицата. Гледайте го. И без това участвате в него.

"Дневниците на мотоциклетиста" и спорът за утопиите

През втори век в Сирия се появява апокрифът "Детство Исусово". В него се описват многобройните чудеса, които Христос прави още като дете. Аналогично житията на светците обикновено започват с всички забележителни моменти от тяхното детство, които предвещават бъдещата им слава. В Дневниците на мотоциклетиста - филм за иконата Че Гевара като млад - чудесата липсват. Това е впечатляващо истински и човешки филм за един почти дипломирал се доктор, който зарязва всичко и тръгва на пътешествие с мотор из Южна Америка.

Ернесто е слаб и крехък, задъхва се през цялото време, не може да танцува и страда по първата си любов. Още повече, в това пътуване той е едва на 23 и спътникът му Алберто през цялото време трябва да се грижи за него. Тази смяна на перспективите прави филмът изключително интересен. Без намек за святост, революция и идеология, виждаме едно младо момче, което тръгва като приключенец и приключва като доброволец в колония за прокажени, един мъж, който в хода на пътуването си се пробужда за света около себе си.

Вместо да коментирам филма обаче, ще се опитам да възпроизведа разгорещения спор, който той предизвика на едно лятно училище. Основните опоненти бяхме аз, в защита на Че Гевара, и един американец - самоуверен, всезнаещ и, както може да се очаква, крайно скептичен по отношение на Че и съответно на филма. Основното, за което говорихме, бяха утопиите. По преценка на околните загубих спора безславно. Разбира се, не можах да се примиря с това и мислих дълго, докато в крайна сметка не измислих контрааргумент, който предлагам тук :) Опитах да свържа спора в цялостен текст - моите аргументи са в бял цвят, другите - в зелено.

Проблемът на Че и всякакви други подобни образи е, че внушават на хората безумни идеи как могат да променят света. И е странно защо всички, които искат да променят света, го правят, убивайки хора. Камю пише, че в историята никога не е проливана толкова кръв, колкото за утвърждаването на философско-утопични проекти. Утопиите не са безобидни мечти. Именно те са предизвикали едни от най-големите трагедии в историята. Достатъчно е само да си спомним Сталин и няма какво повече да говорим за съвършен обществен ред.


И все пак защо, ако утопиите са толкова опасни, хората вярват в тях? Имаме нужда да вярваме в идеали, в нещо по-добро. Вярно е, че за утопиите се е проляла кръв, но в човешката история се е проляла доста повече кръв за несправедливи войни, милиони са живели като животни, били са експлоатирани и поробвани. Не е случайно, че най-известните утописти са богати, облагодетелствани хора, които не са можели да приемат страданието на другите. Самият Че е бил доктор, Томас Мор е бил съветник на краля. Утопията означава да искаш доброто не само за себе си, но и за всички останали.

Но какво предлагаш на тези хора? С какво право им налагаш своята визия за тяхното щастие? И при това претендираш, че то е единствено възможното, а който не е съгласен с теб, убиваш. Само който се е докоснал до ада, до предварително замисленото нещастие, ще открие ужасната му симетрия с идеалната държава и с нейния планиран рай, в който и най-малката свобода или приумица се възприемат като ерес и провокация. Утопиите не предлагат равенство, а еднаквост. Те съществуват във вечността и дискредитират всичко, което смущава непогрешимата им истинност. Хората в утопиите не са нищо повече от брънки, сполучливо наместени елементи без право на избор. Те са принудени да бъдат свободни и щастливи, да се веселят до полуда, да правят само добро. Но такива хора не съществуват. Утопията убива свободата на човека и се изражда в антиутопия. Тя е антидемократична.

Съдържанието на утопиите може би наистина е сковаващо и антидемократично. Но самият импулс да се създаде утопия, напротив, е дълбоко демократичен. Основната идея на всяка утопия е, че светът, както го познаваме, не е единственият възможен, че настоящата власт не е божествена и може да се промени от самите хора. Какво по-демократично от това? Надали е случайно, че утопии е имало в Античността и Новото време, но не и през Средновековието. Утопиите са полезни преди всичко като критика на съществуващия ред. За Ернст Блох утопията е шокиращо огледало на познатата ни реалност. И наистина в утопичните разкази често можем да разпознаем преобърнати явления от действителността. Така например в „Утопия” на Томас Мор гражданите се отнасят с пренебрежение към златото, което при тях няма никаква стойност, и си правят от него нощни гърнета; обичат да носят малко и при това най-прости дрехи, а къщите им почти не се нуждаят от ремонти. Ясно е, че при обръщането на тези констатации ще получим доста ясна картина на английското общество от времето на Мор. По думите на Лешек Колаковски, утопиите не са въображаемо небе над битието на хората, а част от него; част, която наистина съществува само в съзнанието, но се корени в материалните условия и културата и играе огромна мотивираща роля. Или както пише Хосе Ортега-и-Гасет в своите Размишления върху Дон Кихот: “През лятото слънцето излива потоци огън над Ла Манча и често пламналата земя ражда явлението мираж. Водата, която виждаме не е реална, но в нея има нещо реално – изворът. И този горчив извор, дал водата на миража, е отчайващата суша на земята...”


Всичко това е много поетично и е прекрасно как утопиите критикуват съществуващия ред, но какво реално правят те, за да го променят? Освен че носят огромни трагедии и безчетни убийства, в повечето случаи те не променят нищо. Това, че група скейтъри в САЩ носи тениска с Че, не прави живота на някого по-добър. Истинските промени стават незабележимо, с малки, но ефективни мерки, а не с мегаломански изпълнения. Вместо да искаш да променяш света, можеш да пробваш да промениш малкото неща, които зависят от теб. Това не звучи толкова гръмко и изисква усилие. Затова не е и толкова популярно. Повечето от нас не знаят името на човека, измислил ваксина против едра шарка, нито имената на хората, борили се за премахването на робството в Англия. Това обаче са хората, които наистина са направили света по-добър. Чрез малки конкретни действия.

Това беше аргументът, който ме срази, защото е неопровержимо верен. А ето опитът ми за отговор:

Наистина, всичко зависи от малките и важни промени, които са в ръцете ни. И все пак всички наши конкретни действия имат определена насока, голяма цел, към която се стремят. Законът за премахване на робството е нямало да бъде прокаран, ако не е съществувала - писана или неписана - утопията за един свят без роби. За да действат хората, те трябва да вярват в нещо. Всичко тръгва от мисленето. Как ще промениш света, ако не вярваш, че той може да бъде различен? Дори когато отричаме мащабните революции, не можем да отречем ролята на утопията като голямата карта, която задава параметрите на малките промени.


При всички положения трябва винаги да сме наясно, че утопията не може и не трябва да бъде осъществена напълно. Не може, защото при пренасянето й в реалността винаги се намесва човешкият фактор, тя се изкривява и изражда. Не трябва, защото дори и да въдворим съвършения социален ред, това би ни направило дълбоко нещастни, несвободни и ограничени. Още повече, представите ни за съвършенство непрекъснато се менят. Големият парадокс на историята е, че при почти всички опити да бъде осъществена някоя утопия, тя в крайна сметка се е превръщала от крайна цел в средство. Средство за добиването на власт и легитимирането й.


Утопията не е неподвижно място, което може да бъде открито, както я изобразява Томас Мор, а по-скоро плаващ остров, който се отдалечава, колкото повече се опитваме да се приближим. И все пак важен е именно този порив да достигнем до нея. Той е тъкмо толкова присъщ на човешката природа, колкото неприсъщо е пълното му осъществяване. В географски план утопията е и винаги ще бъде Никъде, но идеята за това Никъде отеква навсякъде.



В своята основа утопията е желание. И то не политическо или социално, а преди всичко етическо желание. Желанието да прекрачиш границата между себе си и другите. Затова "Дневниците на мотоциклетиста" е толкова въздействащ филм - защото ни представя не Че революционера, не Еl Comandante Che, а момчето, което преплува Амазонка, за да отиде на другия бряг при тези, които лекува. Това е филм не за големите социални движения, а за движението, което настъпва в ума на един човек. Първичното движение на разпознаване на доброто и злото, на правилното и неправилното. Ернесто отказва белите ръкавици и се ръкува с прокажените, прегръща ги и заедно с тях прегръща болестта и болката. И когато продължава своето приключение, той вече не може да бъде същият. За да промениш света, трябва да се оставиш светът да те промени. Първият синдром на утопията, на мечтата за Никъде, е да отвориш очите си за хората Тук.

Всъщност не е съвсем вярно, че в "Дневниците на мотоциклетиста" няма чудеса. Моментът, в който болният от астма Ернесто се хвърля в студената река, за да отиде при болните и да празнува с тях рождения си ден, е чудо. Чудото един човек, при цялата си слабост, да намери сила да помогне на другите, да им подаде ръка, за да ги издърпа на брега, макар под краката си да има само плаващи пясъци. В утопиите Богочовекът се заменя от човек+човек, които заедно възкръсват в страданието. Най-голямото чудо на човешкото съществуване, е това, на което всички дълбоко в себе си сме способни - да напуснем сигурната обвивка на собственото Аз и да преминем от Другата страна. Imagine. Лесно е, ако опиташ.

Емоции на промоция

Strange days е киберпънк фантастика от 95 година, чието действие се развива в навечерието на новото хилядолетие - края на света. Два дни преди 2000 година Лос Анджелис е уличен ад, където не е безопасно човек да се разхожда вечер, хората се избиват, а полицейският произвол взeма застрашителни размери. Гледах филма за първи път преди месец и останах впечатлена колко много ми хареса, въпреки че е стар, въпреки че 2000 отдавна мина и Апокалипсисът не настъпи и въпреки че принципно не си падам по този жанр. Първият голям плюс на филма са актьорите: Ралф Файнс, Анджела Басет и Джулиет Люис (!). Вторият плюс е Джеймс Камерън като продуцент и съсценарист. Третият плюс е страхотната идея на филма.

Всичко се върти около "паяка" - устройство, което се слага на главата и записва човешките мисли, чувства и спомени на диск. Всеки може да си купи такъв диск и да изпита за няколко минути преживяване на друг човек. Нещо като риалити, в което не наблюдавам другия отстрани, а прониквам в съзнанието му и чувствам същото като него: мога да бъда момиче на 18, което се къпе, или крадец, който прониква с взлом и бяга от преследвачи. Лени Неро - главният герой - е човекът, който продава на черно тези емоции. Бившият полицай се е превърнал в дребен пласьор на дискове, елегантен мошеник, който изпълнява чуждите фантазии, за да се прибере нощем сам. Вкъщи той отново и отново си пуска миналото, разхвърляно в колекция от дискове-спомени. Лени отказва да приеме, че приятелката му Фейт (престъпно сексапилната в този филм Джулиет Люис) го е зарязала, а когато тяхна обща позната е убита особено брутално, той решава, че е единственият, който може да защити бившата си. Оттук-нататък филмът се развива като доста приличен трилър, а последната сцена е една от най-красивите в киното. Ако има нещо, което се запомня обаче (освен очите на Ралф Файнс, краката на Джулиет Люис и бойните умения на Анджела Басет), това е идеята за присвояването на чужди емоции.

Макар и без толкова сложни футуристични усторийства като "паяка", ние постоянно живеем живота на другите. Независимо дали го правим чрез книги, филми или музика, всеки от нас постоянно запълва собствените си емоционални дефицити чрез чувства, изживяни от други хора. Когато имаме нужда от любов, гледаме романтична комедия, когато имаме излишна агресия, гледаме екшън, когато искаме да си вдигнем адреналина, гледаме хорър. Дори бабите ни гледат турски сериали и "Дързост и красота" в опит да наваксат емоционалния живот, изгубен някъде по пътя. Плашещо е каква част от живота ни всъщност не е наша, а е взета на заем, свалена от торент сайтове или купена от видеотеката. Емоционални пакети под наем.

Ясно е, че за един живот човек не може да опита всичко. За тази цел трябва да сме безсмъртни. И все пак с чуждите емоции има два основни проблема. Първо, те свършват бързо, изчезват като сън и само увеличават празнотата. В Strange Days това е добре показано в сцената, в която човекът без крака си пуска диск, който го кара да се чувства като жена на плажа, докато вълните се плискат в босите й крака. Усещането е неземно, но дискът свършва за секунди и човекът отново вижда себе си - прикован на стол в задимената стаичка без изход. И липсата на крака е още по-болезнена. Аналогично, чувството, което изпитвам, гледайки романтичен филм като Before Sunrise, рязко е прекъснато от финалните надписи. Любовта остава във филма, а аз се връщам към реалността, където няма чаровни непознати, които рецитират Дилан Томас, докато се разхождаме из Виена. И на този фон София изглежда още по-сива. Това всъщност е и вторият основен проблем. Чуждите емоции ти задават стандарти, клишета - именно заради Before Sunrise никога няма да мога да пътувам из Европа, без през цялото време да очаквам да се запозная с любовта на живота си, с която имаме само една нощ заедно. Което, разбира се, никога няма да се случи. Защото в живота нищо не става като в книгите или по филмите. Чуждите емоционални пакети са лъскави, красиви и лесно достъпни. А емоциите в реалния живот са трудни, болезнени, свързани с компромиси и неудачи. Реалният живот не може да бъде скициран, да изпускаме кадри, за да дадем най-важното. Трябва да изживяваме всичко, дори и най-скучното, най-безинтерсното - минута след минута. Затова животът не е толкова концентриран като филмите, няма ясно послание, историята все продължава. Обратно, филмите ни представят кондензирани емоции - луда страст, маниакална ревност, изневяра или щастливо семейство за 90 минути. Емоции на прах, които разтваряме в собствената си реалност, за да я лекуваме.


Ала ние не просто консумираме емоции. Ние също така ги разменяме с другите. Емоциите в изкуството са придобили статута на обществено достояние и не се стесняваме да боравим с тях, да си ги присвояваме и да ги разменяме. Това се случва още от времето, когато първият влюбен мъж е откраднал нечие стихотворение, за да го посвети на любимата си. Дори в най-обикновените разговори по скайп, непрекъснато си изпращаме песни, клипове, които са смешни, възмутителни, нежни. Емоцията се препраща като един вид сложен емотикон. Вместо да кажа на някого, че ми липсва, му изпращам песента By my side. Вместо да му кажа, че съм щастлива, изпращам I feel good . Емоцията се опредметява и заживява отделно от своите носители (http://www.seminar-bg.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=197&Itemid=61). В основата на нашето онлайн общуване са не информационните, а именно емоционалните пакети, които си препращаме - обективизиралите се емоции.

Емоциите обаче по дефиниция са нещо динамично. Те героично устояват на всеки опит да бъдат вкаменени, поставени на място. Самата дума емоция идва от латинския глагол emoveo - разтърсвам, разклащам. Да записваш емоцията, да я съхраняваш непокътната на диск, както прави Лени в Strange days, е противоестествено. Това е и основното послание на филма. Чувствата са нещо, което се преживява и забравя, за да продължиш нататък. Всяка емоция се случва в своя конткест и своето време. Да се фиксираш над нея, когато времето й вече е отминало, е мъчително и безполезно. Ценното на всяко чувство е именно неговата преходност, крехкостта, която прави всеки един момент единствен, уникален, последен. За да продължи напред, Лени трябва да се отърве от фикс идеята си.




В постоянното преживаване на миналото, Лени пропуска настоящето и остава сляп за истинската любов. Аз-сега е различно не само от Другия, но и от Аз-преди. Да живеем само със спомените е като да живеем чужд живот. От време на време трябва да изтриваме някои файлове с емоции, да се отърваваме от тях, за да отворим място за новите. Да не пакетираме чувствата си, а да ги оставим свободни да идват и отминават. Краят не е в бъдещето, а в миналото - малките лични апокалипсиси, които трябва да се научим да забравяме. Защото забравата е промоцията, с която вървят всички емоции, дори и най-силните.

Когато порасна, ще стана Кенгуру

"Когато порасна, ще стана Кенгуру" влезе бързо в моя топ 10 по следните причини:
а) Не се бях смяла така от много време.
б) Героите във филма подозрително приличат на някои мои приятели.
в) Разбрах какво си мислят момчетата, когато ме водят на кино.

Сюжетът не е особено сложен: една вечер в Белград Браца се опитва да свали манекенката Ирис (страшно готина мадама, което трябва да призная, въпреки че съм момиче ;) Целият квартал се е събрал в еврофутбола да гледа мач, а на покрива двама изпаднали непукисти пият бира и пушат трева. Проблемът е, че Браца няма пукната пара в джоба си, двама от запалянковците са заложили и от тази среща зависи дали ще ударят джакпота, а бирата на покрива прогресивно свършва. Действието във филма се развива в киното, пред телевизора и под небето. Истински уникалното са типажите, които превръщат лентата на Радивое Андрич в "Две димящи дула" на Балканите.

"Когато порасна, ще стана Кенгуру" е урок как да НЕ разгръщаме потенциала си. Това е филм за хора, които бездействат, скучаят, носят се по течението, пият, пушат, мързелуват, мотаят се, шляят се, изчакват, очакват и нищо не дочакват. С една дума, филм за балканските мъже. Царете на еврофутбола, които са на крачка от джакпота, но винаги един мач им бяга накрая. Заетите мъже, които се объркват в хиляди машинации как да изкарат страшни пари, но никога не биха допуснали грешката да работят. Защото еврофутболът (казвам го гордо като човек, който е печелил лев и педесет и после ги е завъртял ;) е най-добрата метафора за Балканите. За нашите юнаци, които са юнаци в кръчмата и вършат велики дела, само когато се напият. За нашите юнаци, които чакат помощ отвън, джакпота, големия удар, Deus ex machina, пръста на съдбата, но сами не си помръдват пръста.


Безвремие е най-точната дума, която описва "Когато порасна, ще стана Кенгуру". Знаем, че става дума за една конкретна вечер в Белград, но това може да е която и да е вечер, където и да е на Балканите. Защото филмът по тези географски ширини винаги е един и същ. Някаква странна жанрова смесица между комедия, историческа драма и военен екшън с елементи на съседски скандал. Забранено за възрастни. Единственият начин да оцелееш е да откажеш да пораснеш и да не приемаш нещата твърде на сериозно. Както казва сценаристът на филма Мирослав Момчилович: "всичките ми герои са инфантилни. Това е история за хора, които отказват да пораснат. Когато казвам, че не са зрели, нямам предвид нещо негитвно - те просто отказват да бъдат въвлечени в мръсната логика на живота". Надали е случайно, че в митологията на балканските народи трайно присъства образът на детето юнак. Спомняме си за Дете Дукадинче, което е седем пъти по-юнак от Крали Марко.

В сивите предградия на Белград живеят едни хора, които вярват, че когато пораснат, ще станат като Кенгуруто - единствения успял човек от квартала - вратар на английския Ийстуич. Само че те вече гонят трийсете и е повече от ясно, че никога няма да пораснат (а и ние си ги харесваме такива, инфантилни:) Ясно е също, че няма да станат като Кенгуруто, а ще се превърнат в поредните неудачници от квартала. И все пак - горе на покрива на панелния блок - те са над целия Белград и могат да плюят на всички предразсъдъци и да извикат хубавия живот, който заслужават (или поне имената на няколко хубави жени). В американските романтични комедии, покривът е мястото, където с червена роза в ръка Матю Макконъхи би предложил женитба на Сандра Бълок/Мег Райън. В "Когато порасна, ще стана Кенгуру" покривът е много мъжка територия, където има бира, извънземни и приятели. Браво на сърбите за добрите комедии :)

P.S. Сцените в празното кино със злия разпоредител, клошаря и арт филма са адски забавни:))) Благодаря на Калин, че ми препоръча филма ;)

"Леон" и Платон: За любовта

Ако не ми помогнеш, ще умра до довечера. Чувствам го.

Едно 12–годишно момиченце, един наемен убиец, едно растение, много оръжия. И филмът започва.

Леон е перфектният убиец – „чистачът”, който не допуска грешки. Матилда е неговата малка съседка, която пуши тайно на стълбите. Когато той минава, тя го поглежда от упор. „Животът винаги ли е толкова труден или само когато си дете?” – пита го тя. „Винаги.” – отвръща той и отминава, за да се прибере в своя апартамент. Там го чака вечният му ритуал – изкъпва се (без да успее да отмие кръвта от ръцете си), полива своето растение – единственият му приятел, и сяда, въоръжен до зъби на креслото, на загасена лампа. Леон никога не спи.

На следващия ден Леон ще направи най-неочакваното нещо – ще отвори вратата на своя апартамент за Матилда, ще я спаси, когато цялото й семейство е избито заради наркотици. „Леон”е филм за отворените врати; за живота, който се промъква, за да остане. Волно или неволно Люк Бесон ни препраща към основния текст в западната традиция, посветен на любовта – „Пирът” на Платон (именно оттам идва и изразът платонична любов). Режисьорът преразглежда платоничната любов по доста неочакван начин. Ако в „Пирът” на Платон се твърди, че обичащият трябва да предаде своята мъдрост на обичания, за да достигнат двамата заедно истината, то във филма на Бесон знанието, което Леон предава на Матилда, парадоксално, е знанието да убива. Тя иска от Леон да я научи да бъде „чистач”.

Децата в нашия екшън свят не се страхуват от смъртта. Насилието поражда насилие. Матилда хваща един пистолет и за да докаже на Леон, че не я е страх, стреля напосоки през прозореца. Пистолетът се е превърнал в играчка. „Аз съм вече пораснала – казва тя. – Сега остава само да остарея”. Докато гледа анимационни филми, дванайсетгодишното момиченце мисли само за едно – да убива и да отмъсти.

Своенравна и решителна, Матилда нахлува в живота на Леон и отвоюва своето място в него. Двамата се учат взаимно. Той я учи да убива, тя го учи да чете. Ден след ден създават своя живот, един почти спокоен живот на баща и дъщеря. Но дали? Леон не може да избяга от същността си на убиец, а Матилда, детето-жена, решава, че е влюбена в него.

Леон - големият, страшният, силният - е като дете, когато става дума за емоции. Той обича Матилда като баща – без съмнение, но я обича и като мъж, защото ревнува, когато я заговарят на улицата. Тази обърканост обаче не прави филма перверзен. Любовта на Леон, точно защото е различни видове любов едновременно, е една единствена, неразчленима. Дълбока, тиха, ненатрапчива любов. Леон никога не прекрачва границата. Матилда не е Лолита. Напротив, тя е една анти-Лолита, която изглежда толкова агресивна, именно защото е много ранима.

Всичко може да се случи, но не се случва. Този потенциал на възможното, на загатнатото, на недоизказаното дава силата, с която всеки от двамата герои съгражда себе си наново. Но тази сила, ако се развихри, би разрушила всичко. Еросът въздига етоса и остава като невидима, бушуваща стихия под него. Стихията и стихът. Любовта прави двамата герои по-добри, дава им живот. Но това е неосъществена любов. И трябва да остане такава. Любовта не се консумира, не се изчерпва. Точно обратното –тя прелива. Колкото повече даваш, толкова повече имаш. В своите Изследвания върху любовта Ортега-и-Гасет пише: „любовта е изтичане, поток от душевна материя, флуид, който като извор блика непрекъснато...любовта не е изстрел, а постоянно излъчване, едно психично лъчение от влюбения към любимия. Не е един единствен удар, а поток”.

Изстрелът е моментен. Един миг и другият е мъртъв. Любовта, от друга страна, е лъчение, постоянно духовно емигриране към Другия. В любовта "човек излиза извън себе си – може би това е най-големият опит, който Природата прави, та всеки да излезе от себе си към друго нещо” (Ортега-и-Гасет, Х.) Леон излиза извън себе си, извън херметическата затвореност на своето Аз, за да пренесе цялото си битие в Матилда. Леон не желае Матилда за себе си, а желае да посвети себе си на Матилда. Има голяма разлика.

Дори т.нар. „изрязани” сцени, за които се е смятало, че ще разбунтуват американската публика и могат да се видят едва в по-късната режисьорска версия на филма, не представят нещо по-различно. Тези сцени просто доразвиват загатнатото във филма, без обаче да променят сюжета. В една от тези „изрязани” сцени Матилда е облякла роклята, която Леон й е купил, и изглежда много детски и неловко. Тя намеква на Леон, че иска да бъде с него. Той категорично отказва. Тогава, уморила се да си играе на фатална жена, тя му казва, че поне ще го научи да спи в легло. Леон никога не спи. Тази вечер Матилда го учи как да легне в леглото, да се отпусне, после ляга до него и го кара да я прегърне. Това е всичко, което се случва. На следващата сутрин те се събуждат и тя отива на пазар.

В тази сцена можем да открием силна аналогия с опитите на Алкивиад да съблазни Сократ: Вмъкнах се под неговата износена наметка, прегърнах с две ръце този действително демоничен и необикновен човек и така прекарах при него цялата нощ. И това също така няма да кажеш, Сократе, че е лъжа. Да, аз постъпих така, а този човек надделя, пренебрегна и се надсмя над моята хубост, обиди я. (Платон, Пирът –В: Диалози)

В основата на Платоновата еротика стои идеалът за едно отказване, чийто образец е Сократ. Платон разрушава стереотипа за „обичащия – стремящ се да овладее обичания” и „обичания – опитващ се да се изплъзне и заробващ обичащия чрез тази съпротива” (Фуко, М. История на сексуалността. Употребата на удоволствията). Истински обича не този, който преследва, а този, който има силата да се откаже. В динамичните отношения с Матилда Леон е този, който поставя прегради пред нейната любов.

Гениалната находка на Люк Бесон в описаната по-горе сцена обаче се състои в друго. Да, важно е, че Леон не спи с Матилда (както някога Сократ с Алкивиад), но много по-важно в случая е, че Леон всъщност спи, и то в легло. Той става човек. Малката Матилда връща на наемния убиец, на винаги будния, щастието да заспи:

– Добре ли спа?

– Аз никога не спя. Едното ми око винаги е отворено.

– Никога не съм виждала някой да хърка толкова с едно отворено око.

Сънят – общочовешкото – надделява над секса – мъжко-женското. Еросът, любовта надделява над чистата еротика. Разликата е от земята до небето, от „Лолита” до „Битие”. Всичко, което Леон иска, е Матилда да е щастлива. И точно в нейното щастие, в постоянното гравитиране около нея, той намира смисъла, оправданието за целия си престъпен живот.

В „Пирът” на Платон Аристофан разказва мита за андрогините – съвършените същества, които били едновременно мъжки и женски. Те станали твърде силни и самонадеяни и боговете ги наказали, като ги разделили. Затова всеки от нас търси своята липсваща половинка, с която да се слее в идеална хармония. Математически тази идея би изглеждала така: 1/2 +1/2= 1.

Идеята, с която Сократ отговаря на Аристофан, е коренно различна. Любовта за две същества винаги се състои в пораждането на трето. Във физически план – това е детето, в духовен план, роденото трето може да бъде поема, книга, и пр. Математически това би изглеждало така: 1+1=3. Но пренебрегвайки напълно законите на математиката, на логоса–подредба и логиката, не можем ли да приемем, че 1+1 всъщност е равно на 1. И не е ли това именно случаят с Леон и Матилда? 1+1 като полагане в Бога. Бог ни съ-творява (предлогът съ- в случая е със същата употреба, както в съ-бличам, т.е изразява действие отгоре–надолу). Той ни с–нема от себе си. Единственият начин да достигнем Бог е като съ-единим, с-леем душата си с някой друг (предлогът съ- с употреба като в с-вързвам, т.е. изразява хоризонтално свързване). Разпокъсаността, схематичността на света, отворените връзки могат да бъдат преодолени само чрез сливането с Другия в любовта. Единичният, самотен, изолиран индивид няма потенциала да надхвърли себе си. Човекът сам по себе си е едно, което е винаги недостатъчно, винаги лишено, винаги дефицитно. Само човек плюс човек, душа плюс душа, едно плюс едно, могат да дадат Едното, абсолютната истина. Любовта като прниципа на синтеза, на сливането. Смъртта, обратно, е принципа на разрушаването, разпада на връзките. Първото е абсолютното битие, всичкостта на света. Второто – абсолютното небитие, нищото. „Искам любов или смърт” – казва донякъде театрално Матилда. Леон й дава любовта. И тази любов спасява живота й.

Да обичаш едно нещо означава да упорстваш в това то да съществува; да не позволиш, доколкото зависи от човека, да е възможен свят, в който този обект отсъства... /Хосе Ортега-и-Гасет, Изследвания върху любовта, 65 /

Любовта на Леон се разкрива в упорството му да спаси Матилда, да й даде шанс да живее. В Ню Йорк – съвременния Содом и Гомор – идва не старозаветното Божие наказание, а любовта на новозаветния Бог. Любов, която изкупва греховете; любов, опръскана с кръв; любов-граната, която взривява всичко. Любовта не е състояние, хрумване, прищявка. Тя е първичната форма на човешкото (shape of my heart). Достатъчно е да обичаш само един човек, но изцяло, до болка, докрай, и това вече те прави най-добрият. В самата основа на нравствеността стои любовта.

Матилда никога няма да бъде отново сама. Леон не умира,защото Матилда Е Леон. 1+1=1. Има една мисъл, според която човек, за да е живял добре, трябва да направи дете, да построи къща и да посади дърво. Леон отглежда Матилда като свое дете; тя се връща в училище и посажда неговото растение. С общи усилия двамата съграждат един добър живот. Започнали като съ-участници, те се превръщат в съ-творители. В крайна сметка, Леон не научава Матилда да убива, но двамата заедно се научават да обичат. Единственият начин да намерим стълбата към Рая е да пуснем корени. Матилда засажда растението и камерата се отдалечава. Нагоре към небето.

Преводачът на светове

I’m looking for a home in every face I see
Джим Морисън

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПУЛОВЕТЕ

«Светът е голям» е голямото завръщане. Завръщане към българското, след толкова години, в които се чувствахме като чужденци в собствената си култура. Заедно с емигранта Алекс у дома се завръща цялото българско кино след дълги години скитания, нескопосани преводи на чужди упътвания и загуба на всякакви координати. Още повече, филмът ни връща към едно време, което все повече се забравя. Припомня ни миналото, което някак изпадна от куфарите ни, когато прекосихме границата на 89. В минало или сегашно време, в България се случват все едни и същи истории. Застинали на кръстопътя на времето, българите са обречени да повтарят едни и същи ходове, едни и същи разигравания, в които най-често завършват изиграни.

Новото време така и не идва на Балканите. Живеем и винаги сме живели в безвремие, в свещеното повторително време на играта, в която забравяме за проблемите и отлагаме настоящето. Докато вечното отлагане не се превърне в единственото настояще. Всички помним анимационното филмче с табладжиите, които викаха дюшеш, дюбеш, епек, а край тях, без да забележат, се сменяха лято, есен, зима.

В трескавото търсене на национална идентичност таблата изскача като естествен символ за българите. Както гърците имат своето сиртаки и Зорбас, така и българите имат своята табла, играна в тесни улички от хора с широки души. Интересно е това противоречие на Балканите между потискащата, всепроникваща теснота и усещането за волност, за свобода и простор. Заровете изхвърчат извън дъската. Светът ни е тесен. Търси си друга държава, Македония ти е малка, Александре! Балканското сиртаки се завихря из Европа. Крачка напред, крачка назад. Пътят към себе си минава през чужбина. За да се завърнеш, трябва първо да поемеш на път. Откакто светът може да се обиколи за 80 дни пристигането изчезна.

«Светът е голям» е дебнене на България. Носталгия по България, видяна отдалеч, през очите на емигранта и може би тъкмо затова видяна най-ясно. Една кристализирала България с малко чужд акцент и много спомени. Нашият проблем винаги е бил как да преведем утопичния Запад на нашенски език, как да преведем мечтите си в реалност. И какво загубваме при превода? Може би самите себе си – изгубени в превода. Изгубени в прехода. Звучи добре. „Светът е голям” е филм за изгнаниците като Алекс и за космополитите като Бай Дан. За тези, които никъде не се чувстват като у дома си, и за тези, които носят своя дом навсякъде със себе си. Илия Троянов нарича Балканите тяло, което не може да вирее на цяло, но чиито органи стават за трансплантация. Биват ли приети присадените емигранти от чуждите организми? Изгнаникът стъпва на земята, а тя е корава. Хумусът е отмит – нищо не е в състояние да пусне корени тук – нищо. Неслучайно във филма Бай Дан носи цвете от гроба на емигрантите, за да го засади у дома. Така и Матилда в края на „Леон” ще засади растението. Няма да ме загубиш. – казва Леон на момиченцето – Ти ми даде вкус за живота. Искам да бъда щастлив. Да спя в легло, да имам корени. Висок мъж и малко момиче на голямата улица. Дядо и неговият внук на колело. Две еднакво митични картини. Домът, който те чака в лицето на Другия. България е страна, която се побира не на една човешка длан, а в едно човешко лице.

I’m looking for a home in every face I see. Да намериш мост към Другия, да го преведеш по трудния път към своята душа – тук в превода нищо не се губи, а всичко се открива.


ПРЕВОДАЧЪТ НА СВЕТОВЕ

На английски прибирането на пуловете се нарича to move your pieces into your home quadrant. Таблата е игра за прибирането у дома. Тя е дългото завръщане на пуловете. За да можеш да почнеш да взимаш от живота, трябва да си наясно с корените си. По пътя си трябва да хванеш няколко ключови капии: любовта, работата. Можеш, разбира се, и да бягаш. Но когато постоянно бягаш, се оголваш; оставяш се на черно-белите капризни удари на съдбата. Този, който вечно бяга, може и никога да не стигне до дома, защото винаги ще го удрят и изваждат от играта.

За да разберем скритите послания на филма, трябва да сме запознати с таблата. Един англичанин доста трудно ще разбере символиката на израз като „хвърлям дюшеш”. Преводачът, който превежда „Светът е голям”, трябва да преведе не просто един текст, а цял свят: света на Балканите. Същевременно виждаме, че английският израз значително разгръща метафората на филма. Езиците и световете се припокриват, разкривайки, че са само части от пъзел, различни погледи към една огромна и невъзможно сложна картина. Светът не е текст, който да прочетеш от начало до край, отляво-надясно. Той е картина, която можеш да гледаш отвсякъде. Всеки поглед е само възможна перспектива. Дори таблата, изконно българският символ, всъщност идва от Персия. В книгата на Илия Троянов се разказва историята на английския пътешественик Ричард Бъртън, който спечелил на Балканите разкошно инкрустирана табла от местен ходжа. Сега тази табла е в Британския музей. Няма авторство в културата. Всичко е свързано. Светът е малък. Думите препращат една към друга и получават значение в зависимост от отношението помежду си. Езикът не е застинала единица. Той постоянно се обогатява, влияе и влиза във взаимодействие. Единственото постоянно нещо е промяната. Естественото състояние на езика е преводът. Естественото състояние на човека е пътуването във всичките му измерения.

ШЕСТ И СЕДЕМ. ЕДНО ПЛЮС ЕДНО.

В съдбовния момент, когато изглежда, че Бъртън/Алекс не може да хвърли повече от дюшеш, единият зар се разцепва на две и се получава шест и седем. Морето се разцепва на две и избраният народ се приближава към дома. Когато играеш смело, стават чудеса.

Животът е игра на вързано, в която залагаш себе си. И винаги има шанс. Заровете са в ръцете ти. Но целта не е в победата. Ключовото за таблата е, че е игра за двама. Големият тандем, добрата партия. Зарът се разделя, хората се събират. Едно + едно в любовта винаги дава едно. Най-голямото число.

Християнското спасение в Отвъдното се е преместило сред нас. То ни дебне навсякъде, във всяко лице. Светът не е страшен. Той чака, затаил дъх, тук и сега. Важното е да има кой да те преведе през него.

Белене - Да го изживееш, за да го разкажеш

Животът не е това, което човек изживява, а
това, което си спомня и така, както си го спомня,
за да го разкаже.

Вървим по главната улица. В пет часа всеки следобед от поделението излизат военни с колела. Това е най-популярният начин за придвижване в Белене. Те се разминават с младите майки с бебета по широките прави улици, строени някога от лагерниците. Минават покрай заведенията, където седят руснаците от АЕЦ-а. Продавачката на сладолед се оплаква, че някога руснаците си купували често сладолед към водката, но местните са ги развалили и сега всички пият бира. Оборотът й е намалял. Група метъли на по 16-17 години влизат в сградата на МВР и след малко от там се чува неравна мелодия. Явно репетират. Белене слага в малкия си джоб разказите на Маркес. Магическият реализъм е единствена реалност. А тихият бял Дунав се вълнува.

Белене е град, в който всички отиват, за да търсят спомените за лагера, но се сблъскват с крещящото мълчание, бягащите погледи и неловката смяна на темата. Първо правило: не говориш за лагера. Второ правило: не говориш за лагера. И все пак – колкото странно е мълчанието на беленчани, толкова странно е и нашето желание да отваряме стари рани и да ги посипваме със сол. Получава се опасно разминаване: местните живеят само в бъдещето – мечтата за АЕЦ-а, който ще ги спаси от безработицата. Пришълците пък не можем да избягаме от миналото, което се прокрадва и в най-обикновения диалог с магазинерката. А настоящето на Белене преминава незабелязано – тихо като голямата река в слънчев ден. Някъде там – в Северна България, на края на осеяно с дупки шосе сред слънчогледови ниви и недовършени строежи – най-интересните истории на Белене се разиграват в сегашно време.

МВР-то на културата

Младежкият център на града се намира в едното крило на сградата на МВР. Ако слезеш по стълбите надолу, отиваш в залата за народни танци, а на първия етаж е репетиционната за метъл бандите. В началото имали сериозни проблеми с полицаите, но в крайна сметка се споразумeли – да репетират след 17 ч., когато няма да пречат толкова. Даже имат и полицаи фенове. Това е полезно, като се има предвид, че метълската компания в града е от двадесетина човека, които знаят как да се забавляват. Нинджата – 19-годишното момче, което ни развежда из града – казва, че се разбира идеално с полицаите. Той навремето е бил басист, сега работи и иска да кандидатства японистика във Велико Търново, защото е фен на мангата. Моят любимец е 16-годишният китарист на едната банда. Разбира се, не помня как се казва, но за сметка на това помня черните му големи очи и фактът, че прекарва по цял ден в библиотеката, за да чете. И той не иска да остане в малкия град. Другите, както може да се очаква, ми се подиграват бурно заради симпатиите ми. Какво разбират те ;)

Барабаните и китарите се смесват със звуците на тъпана от подземието. Там тренира фолклорният ансамбъл – гордостта на Белене, който на 14 юли заминава за Португалия. Не разбирам нищо от народни танци и сменям радиостанцията, когато чуя фолклорна музика, но знам , че 4 дни поред ходих да гледам ансамбъла. И пак не успях да повторя усещането от първия път, когато ги видях – тогава просто не можех да изтрия усмивката от лицето си и се чувствах адски щастлива, първично щастлива. На тъпана свири Боби – бивш барабанист в една от метъл бандите. На всеки 5 минути той изоставя тъпана и скача да танцува. На останалите инструменти са военните от поделението – все още с униформи, защото идват на репетиции веднага след работа. Аз небрежно си тактувам с крак, докато гледам учениците да проявяват чудеса от издръжливост и да правят всевъзможни фигури пред мен. Освен това са много красиви – особено момичетата. Вдъхновяват колегите антрополози за включени наблюдения и подробни интервюта :)

На третия етаж на центъра тренират спортните отбори. Баскетболният отбор е трениран от Чейс – 25-годишен американец от Корпуса на Мира, вдъхновил култовото изречение (не издаваме автора в името на колектива) : „искам Чейс гол на баскетболното игрище”. Чейс е любимецът на града. Той е американец, но прилича по-скоро на французин - поне така ни го описва местната историчка. Той преподава английски, работи по цял ден в общината, а в свободното си време се занимава с децата. Направил е и скаутска група, която нощува в местността Дългá Шумá. Заедно с Мила, Петко и Валя тръгваме да го търсим. Разбира се, не знаем пътя и когато най-накрая намираме правилната посока, се разминаваме с училищния автобус, който се връща в града. С демоничен поглед (който не мога да видя, защото съм на задната седалка, но мога да си представя;) Валя възкликва „Ще караме ли, а” и продължава с бясна скорост напред. В колата Металика е пусната до дупка, грее силно слънце, а огромните слънчогледи са надвиснали над пътя. След 10 минути се отправяме към АЕЦ-а.

АЕЦ и ХТК

Пред АЕЦ-а си говорим с трима трактористи, които разпитваме за работните места и за строежа. Те са крайно подозрителни към нас и ни питат коя фирма ни е наела и колко ни плащат за информацията. Когато казваме, че учим културология, това ни прави още по-съмнителни. В крайна сметка се оказва, че АЕЦ още не се строи. Все още се разрушават основите от предишни етапи на проекта, за да може да се започне на чисто. Сега с новото управление обаче нищо не е сигурно. Белене е град на недовършени проекти и изоставени мечти. Не само АЕЦ залъгва хората вече повече от 20 години. Другата мащабна илюзия е бил хидро-технологическият комплекс недалеч от града. Символ на празните надежди е призрачният квартал – постройките, предназначени за руските специалисти за централата. Те са останали празни и недовършени. Бъдещето на града е обещание, за което не е ясно дали ще се изпълни. Засега има достатъчно руснаци, за да направят актуална (както разбрахме в движение) песента Пляс, пляс педалите и по-точно частта: Ето ги русалките, /пляскат със опашките. / Водно колело! Не били русалките,/ най били руснаците. / Водно колело!

Археологическите разкопки Vs Затвора

Когато казваме, че Белене живее само с бъдещето, не сме съвсем точни. Градът живее и с много далечното минало. От няколко години се провеждат археологически разкопки, които са хитът сред младите хора. Записването за разкопките става трудно, защото освен че за работата се плаща, там са само младежи и става купон. Открили са вече скелет, амфори и дори монети. Почиват си в сладкарницата на местното училище. Нинджата ни развежда из разкопките и когато спираме на брега на Дунава, гледката спира дъха. Водата е широка и кристално синя. Отсреща има остров. Цялата романтика се разваля, когато разбираме, че именно на отсрещния остров е действащият затвор. Често се случва затворници да се опитват да бягат – последния път са ги ловили с хеликоптер. Колегите са чували истории за затворници, които бягат, без да могат да плуват. Шегуваме се, че трябва да се направи европейска програма за повишаване на квалификациите по плуване – Втори ЕвроШанс.

Не на шега, местното читалище провежда курсове в затвора за компютърна грамотност. Също така всяка година театралните трупи на училищата и на читалището играят пред затворниците. Един от актьорите ни разказва каква невероятна публика са затворниците – те усещат всяка емоция, всяка реакция идва точно навреме, смеят се, когато трябва, дори плачат на по-драматичните моменти. Играли са пред тях всякакви постановки: от Полет над кукувиче гнездо до Ромео и Жулиета.

Сън в лятна нощ

Една от най-интересните нощи в Белене беше, когато се събрахме с местните метъли на тяхното място за срещи - Персина. Това е голям природен парк точно на брега на Дунава, който обхваща части от сушата и от островите. Там има наблюдателница, беседки, разкошен посетителски център и група еколози ентусиасти. С тъжна констатация за греховните помисли на хората, трябва да признаем, че паркът е най-известен с белите шапки-сувенири с лого „Запази влажните зони”:) Другият не-екологичен признак, по който може да го познаете, е, че това е мястото за срещи на младите. На наблюдателницата можем да прочетем превърналия се в класика надпис с маркер: „Гери и Симо са гаджита”. В нашата нощ на Персина небето беше цялото в звезди, имаше вино и чипс, всички слушаха неравноделните ритми на тарамбуките, а на няколко метра от нас бавно течеше Дунава. И доста хора потънахме за малко в тази нощ.

Уремето съ гугурончи

Белене е един от българските градове с компактно католическо население. Има три основни етноса в града: католици, власи и турци. Някога е имало сериозно разделение: когато католичка се женела за влах, камбаната блиела на умряло. След 1944 верските различия загубили своето значение и сега смесените бракове вече се допускат. Все още обаче можем да срещнем остатъци от странни имена: Беатрис (съкратено: Бица), Винченца (Чена), Силвестър (Вешу). Има и някои изрази от католишкия диалект, които не можем да пропуснем: Уремето съ гугурончи – Времето ще се разваля; Лъти, въжди и бръска у джамете – Вали, гърми и удря по прозорците; Дъ тъ кумаре йъдът! – Да те ядат комарите!. В колата на връщане към София упражнихме и думи като „бирнишор” – връв за гащи и „бъбъчосъл” – тежест в стомаха от тежко ядене.

Малкият град

Нормално е моят спомен за Белене да е силно изкривен, да си спомням само най-странното и интересното. Отвъд моите спомени, Белене е малък град, в който нищо интересно не се случва, хората имат градинки между блоковете, а единствената дискотека се намира в мазето. Но в моите разкази той ще остане онова странно място със страшно много бебета в колички и млади влюбени хора. Защото друго освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.

Всички тепърва започваме да доукрасяваме и доизмисляме историите си от Белене. Другите истории на града, далеч от историята за лагера, която всички очакват да чуят от нас. Докато бяхме в Белене, ме ужасяваше способността на местните да заличат миналото и да продължат напред. Но все повече си мисля, че това е единственият начин да оцелееш. Не е важно какво си изживял, а какво ще запомниш. Понякога, за да живееш в настоящето, трябва да заличиш миналото до основи. Така се строи и АЕЦ-ът.

NB! Снимките са на Иван Д., Валя Г. и Ния Н.-А. ;))