Strange days е киберпънк фантастика от 95 година, чието действие се развива в навечерието на новото хилядолетие - края на света. Два дни преди 2000 година Лос Анджелис е уличен ад, където не е безопасно човек да се разхожда вечер, хората се избиват, а полицейският произвол взeма застрашителни размери. Гледах филма за първи път преди месец и останах впечатлена колко много ми хареса, въпреки че е стар, въпреки че 2000 отдавна мина и Апокалипсисът не настъпи и въпреки че принципно не си падам по този жанр. Първият голям плюс на филма са актьорите: Ралф Файнс, Анджела Басет и Джулиет Люис (!). Вторият плюс е Джеймс Камерън като продуцент и съсценарист. Третият плюс е страхотната идея на филма.Всичко се върти около "паяка" - устройство, което се слага на главата и записва човешките мисли, чувства и спомени на диск. Всеки може да си купи такъв диск и да изпита за няколко минути преживяване на друг човек. Нещо като риалити, в което не наблюдавам другия отстрани, а прониквам в съзнанието му и чувствам същото като него: мога да бъда момиче на 18, което се къпе, или крадец, който прониква с взлом и бяга от преследвачи. Лени Неро - главният герой - е човекът, който продава на черно тези емоции. Бившият полицай се е превърнал в дребен пласьор на дискове, елегантен мошеник, който изпълнява чуждите фантазии, за да се прибере нощем сам. Вкъщи той отново и отново си пуска миналото, разхвърляно в колекция от дискове-спомени. Лени отказва да приеме, че приятелката му Фейт (престъпно сексапилната в този филм Джулиет Люис) го е зарязала, а когато тяхна обща позната е убита особено брутално, той решава, че е единственият, който може да защити бившата си. Оттук-нататък филмът се развива като доста приличен трилър, а последната сцена е една от най-красивите в киното. Ако има нещо, което се запомня обаче (освен очите на Ралф Файнс, краката на Джулиет Люис и бойните умения на Анджела Басет), това е идеята за присвояването на чужди емоции.
Макар и без толкова сложни футуристични усторийства като "паяка", ние постоянно живеем живота на другите. Независимо дали го правим чрез книги, филми или музика, всеки от нас постоянно запълва собствените си емоционални дефицити чрез чувства, изживяни от други хора. Когато имаме нужда от любов, гледаме романтична комедия, когато имаме излишна агресия, гледаме екшън, когато искаме да си вдигнем адреналина, гледаме хорър. Дори бабите ни гледат турски сериали и "Дързост и красота" в опит да наваксат емоционалния живот, изгубен някъде по пътя. Плашещо е каква част от живота ни всъщност не е наша, а е взета на заем, свалена от торент сайтове или купена от видеотеката. Емоционални пакети под наем.
Ясно е, че за един живот човек не може да опита всичко. За тази цел трябва да сме безсмъртни. И все пак с чуждите емоции има два основни проблема. Първо, те свършват бързо, изчезват като сън и само увеличават празнотата. В Strange Days това е добре показано в сцената, в която човекът без крака си пуска диск, който го кара да се чувства като жена на плажа, докато вълните се плискат в босите й крака. Усещането е неземно, но дискът свършва за секунди и човекът отново вижда себе си - прикован на стол в задимената стаичка без изход. И липсата на крака е още по-болезнена. Аналогично, чувството, което изпитвам, гледайки романтичен филм като Before Sunrise, рязко е прекъснато от финалните надписи. Любовта остава във филма, а аз се връщам към реалността, където няма чаровни непознати, които рецитират Дилан Томас, докато се разхождаме из Виена. И на този фон София изглежда още по-сива. Това всъщност е и вторият основен проблем. Чуждите емоции ти задават стандарти, клишета - именно заради Before Sunrise никога няма да мога да пътувам из Европа, без през цялото време да очаквам да се запозная с любовта на живота си, с която имаме само една нощ заедно. Което, разбира се, никога няма да се случи. Защото в живота нищо не става като в книгите или по филмите. Чуждите емоционални пакети са лъскави, красиви и лесно достъпни. А емоциите в реалния живот са трудни, болезнени, свързани с компромиси и неудачи. Реалният живот не може да бъде скициран, да изпускаме кадри, за да дадем най-важното. Трябва да изживяваме всичко, дори и най-скучното, най-безинтерсното - минута след минута. Затова животът не е толкова концентриран като филмите, няма ясно послание, историята все продължава. Обратно, филмите ни представят кондензирани емоции - луда страст, маниакална ревност, изневяра или щастливо семейство за 90 минути. Емоции на прах, които разтваряме в собствената си реалност, за да я лекуваме.
Ала ние не просто консумираме емоции. Ние също така ги разменяме с другите. Емоциите в изкуството са придобили статута на обществено достояние и не се стесняваме да боравим с тях, да си ги присвояваме и да ги разменяме. Това се случва още от времето, когато първият влюбен мъж е откраднал нечие стихотворение, за да го посвети на любимата си. Дори в най-обикновените разговори по скайп, непрекъснато си изпращаме песни, клипове, които са смешни, възмутителни, нежни. Емоцията се препраща като един вид сложен емотикон. Вместо да кажа на някого, че ми липсва, му изпращам песента By my side. Вместо да му кажа, че съм щастлива, изпращам I feel good . Емоцията се опредметява и заживява отделно от своите носители (http://www.seminar-bg.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=197&Itemid=61). В основата на нашето онлайн общуване са не информационните, а именно емоционалните пакети, които си препращаме - обективизиралите се емоции.
Емоциите обаче по дефиниция са нещо динамично. Те героично устояват на всеки опит да бъдат вкаменени, поставени на място. Самата дума емоция идва от латинския глагол emoveo - разтърсвам, разклащам. Да записваш емоцията, да я съхраняваш непокътната на диск, както прави Лени в Strange days, е противоестествено. Това е и основното послание на филма. Чувствата са нещо, което се преживява и забравя, за да продължиш нататък. Всяка емоция се случва в своя конткест и своето време. Да се фиксираш над нея, когато времето й вече е отминало, е мъчително и безполезно. Ценното на всяко чувство е именно неговата преходност, крехкостта, която прави всеки един момент единствен, уникален, последен. За да продължи напред, Лени трябва да се отърве от фикс идеята си.
В постоянното преживаване на миналото, Лени пропуска настоящето и остава сляп за истинската любов. Аз-сега е различно не само от Другия, но и от Аз-преди. Да живеем само със спомените е като да живеем чужд живот. От време на време трябва да изтриваме някои файлове с емоции, да се отърваваме от тях, за да отворим място за новите. Да не пакетираме чувствата си, а да ги оставим свободни да идват и отминават. Краят не е в бъдещето, а в миналото - малките лични апокалипсиси, които трябва да се научим да забравяме. Защото забравата е промоцията, с която вървят всички емоции, дори и най-силните.
Докато ти четох поста не можех да се отърва от натрапчивата визуализация за "емоция". Струва ми се, че тя е сякаш една голяма.. мазна и лепкава топка, която се търкаля по мръсен килим - обира почти всичко по пътя си. За това и е невъзможно да я предадем недокосната, 'чиста'. А и въобще има ли такова нещо като 'чиста емоция' - чувство, което да не е свързано с чужди разбирания, мисли и т.н..
ОтговорИзтриванеКато пишеш, че чуждите емоции са кратки (примерите с човека без крака и т.н., които са супер добри) и свършват бързо, направих някаква смахната асоциация с един любим филм - Finding Forrester. Там 'нашият човек' е ученик, който има страхотен талант за писане. Отива да се учи при някакъв мъж от квартала, който му дава свои есета, с които да го вдъхнови. За да започнеш да се изграждаш, трявба да стъпиш върху нещо - логично, очевидно. За това и си мисля, че краткотрайността на чуждите емоции не е чак толкова лоша; непостоянството ни е това, което ни жегва, в крайна сметка.
И други неща ми дойдоха наум, докато те четох, но нямам времето да ги напиша, а и без това логорействам твърде дълго. :))
Благодаря, че си споделила тези си мисли за филма. Ще ги използвам, за да го гледам по по-различен начин, ако сам бях попаднал на него. :РР
Вече си представям как се обясняваш в любов и започваш с думите "Чувството, което изпитвам към теб, е като голяма мазна и лепкава топка, която се търкаля по мръсен килим" ;))) Иначе Finding Forrester беше страшен филм :) Мислих доста върху твоя коментар и ми хрумна нещо като сравнение. Може би чуждата емоция е като инжекция, лекарство. В случая с "Да откриеш Форестър" есетата на другия имат позитивен ефект - те вдъхновяват, жегват душата. Имунизират против скучното, буквалното. Когато обаче злоупотребяваш с чужди емоции, те стават като наркотик. Започваш да живееш с дози от живота на другите и това ограбва твоя собствен. Ставаш сянка на фантазиите си. Като Дон Кихот и книгите например. В крайна сметка трябва да се живее тук и сега, в собстената реалност. Казвам го най-отговорно като човек, който гледа прекалено много филми ;))
ОтговорИзтриванеАко се обяснявам в любов така, то трябва да знаеш, че чувството ще бъде повече от истинско - никоя фалшива тръпка не би понесла тежестта на такова признание. :D
ОтговорИзтриванеМного ми харесва метафората с лекарството. Като че ли в повечето, ако не всички случаи е точно така. Но се сещам, че не е за пренебрегване момента с разчитането. Ако предположим, че си избираме чужди емоции, то съгласяваме ли се, че винаги знаем точно какво ще получим?
Струва ми се, че често се получават грешки именно от.. ъъм 'неграмотност', грубо казано - когато прочиташ грешно това, което е пред теб. Това е и един друг пласт разочарование от чуждите емоции, който присъства почти неизменно.
Но и това и "сянката на фантазиите", в която можем да се превърнем са все наши неудачи. До колко са провокирани от чуждите емоции, при положение, че в крайна сметка проблемът/решението са в нас ..eh, who knows. :)
P.S. Много готини филми гледаш. :)))
Много точно казваш, това беше и интересното в този филм: героят беше влюбен повече в представата за приятелката си, отколкото в самата нея. За него това, че той я обича беше по-важно от това, че тя го обича. Може би в повечето случаи просто не се интересуваме от чуждите емоции, а сме по-концентрирани в своите собствени. Другият се явява като стимул на нашите собствени мечти, въображение и пр. И всъщност няма лошо. Сещам се за поетите. Във физически план те не изживяват нещо кой знае колко различно от останалите хора, но интересното е именно как прочитат своята любов, какъв въобразен образ създават за човека срещу себе си. Именно грешният прочит е в основата на всяко влюбване и именно той прави нещата интересни. Когато прочетеш правилно, в повечето случаи се разочароваш. А ако разчетеш някого правилно и въпреки това го обичаш с всичките недостатъци и пр., тогава вече положението е сериозно ;)
ОтговорИзтриванеДжули, благородно ти завиждам, че си гледала филма сега. Много ми се иска да мога да гледам сега с по-зрелите си очи. През 1996 го бях научил наизуст. Толкова ми е любим, че всяка година го гледам по веднъж. Смятам, че това е съвършеният филм, в който всички елементи са съчетани изящно. Без да звучи като позитивна дискриминация смятам, че най-голямото достойнство на филма е режисьорката Катрин Бигъло. Това е първият, за съжаление и последен филм, в който й е дадена пълна свобода да се развихри.
ОтговорИзтриванеМисля да посещавам "твойта стая" често :)
Поздравления за красивото ревю
Хей, много странно, че си попаднал на моя блог. Аз открих твоя наскоро и страшно ми харесаха постингите ти. Така че и ти ще бъдеш следен ;)
ОтговорИзтриванеКултова роля за Ралф Файнс :) Може би едно от първите негови участия, които гледах. Не беше точно '96, но пък и тогава не го познавах като Амон Гет :))
ОтговорИзтриванеПри всички положения продуцентството на Джеймс Камерън (и силното участие на режисьорката, същата която събра Киану Рийвс и Патрик Суейзи (R.I.P.) в едно няколко години преди това) много силно оказа влияние върху възприятията ми :)
А историята е супер култова! :)
Готин и филм, мерси за припомнянето! :)
Аз го открих едва тази година на принципа "я да видим кой филм на Ралф Файнс не съм гледала" и страшно се запалих. А трябва да си призная (тук вече ще ме презреш;), че още не съм гледала Point Break. Но дори и с 18 години закъснение и неговият час ще дойде :)
ОтговорИзтриванеЗа съжаление филмът е тотална недомислица...
ОтговорИзтриване