Гледах "Taste of Cherry" на иранския режисьор Абас Киаростами в курса ми за киното на Близкия изток. Това е един от тези бавни арт филми, които обикновено никак не харесвам. И все пак има нещо в него. Едно тихо чувство на задушаване, което те хваща за гърлото и не те пуска повече. Като прах, която залепва за сливиците и ти пречи да дишаш. Прах, която поглъща сянката ти и я отнася в земята - там, откъдето всички сме дошли.Казват, че човек не гледа "Вкус на череши", а го преживява, потъва в него. И мога със сигурност да заявя, че се съпротивлявах до последно. В първите мъчително скучни и бавни 50 минути три пъти планирах деня си, мислено прегледах всички задачи за седмицата, сетих се за интересните диалози, които съм имала последните дни и какво е трябвало да кажа, но не съм се сетила навреме. С две думи - чаках края на филма с отчаяние. Но след това нещо се случи, и както обикновено става именно с най-уверените плувци, изведнъж потънах, удавих се в студената красота на мълчанието, в безизразното лице на главния герой. И не мога да изплувам, да се отърся от неговите очи, да измия прахта.
Господин Бадий обикаля с колата си покрайнините на Техеран и предлага на различни мъже много пари за услуга, която не иска да назове. Услугата, разбира се, не е тази, която си мислим. Всъщност господин Бадий иска да умре. Дори е изкопал гроба си. Планът е лесен: той ще вземе приспивателни, ще легне в гроба, но някой трябва да го погребе - да хвърли символично три шепи пръст над мъртвото му тяло. И никой, никой няма да се съгласи на това. Освен един стар работник в музей, препаратор на животни, който се нуждае от парите, защото детето му е болно. Но преди да свърши работата, той иска да разкаже нещо, една история с черешово дърво.
За "Вкус на череши" се е изписало много - както за табуто над самоубийството в Исляма, така и за стила на режисьора. Наричат филма красив и магически. За мен той не е нито едно от двете. Красив не е, защото почти всички кадри са в покрайнините на града: бунища, криволичещи празни пътища, прашна и безплодна земя. Представете си лоша версия на Околвръстното шосе. Магически не е, защото магията предполага емоция, афект, участие, а това е най-студеният филм, който съм гледала. Но всъщност точно това е целта. В горещината на иранското лято, от напуканата ялова земя се ражда един мираж. Фантазия за един самотен човек, който търси помощ да умре. За един човек, от когото е останала само обвивката - също както от препарираните животни. Вътре в себе си той отдавна е мъртъв.
Така и не научаваме защо господин Бадий иска да се самоубие. Както той самият казва - можем да разберем чуждата болка, да я осмислим, но никога да я почувстваме. Не можеш да споделиш болката, да разбиеш стената на своята кожа, на своето тяло. Аз съм сам. Кожата е затвор; всеки е скрит зад своите стъклени очи и никой не може да надзърне вътре. Лицето на актьора е абсолютно безизразно през цялото време. Пустинно празно; многозначно далечно. Едно лице, което не играе, а отразява - самите нас.
В горещото лято от филма лъха студ. Този студ, който всички сме изпитвали, когато сме виждали лица, които нищо не значат; когато сме чувствали, че нищо не чувстваме; когато сме искали да спим, без да се събуждаме. В нито една сцена не виждаме заедно двамата разговарящи. Те са винаги в различни кадри. Редуват се. Всеки е сам. Акторът, играещ господин Бадий, никога не вижда своите събеседници във филма по време на снимките. Вместо него с тях говори самият режисьор. През стъклото на стария джип ни гледа самото лице на отчуждението.
Никой не помага на господин Бадий. Войникът, изпълнен с подозрения, избягва. Семинаристът изнася лекция за вината в Исляма. Само старият работник наистина говори със самоубиеца. Говори с гласа на живота, с топлината на песните, с цветовете на лятото. Джипът напуска прашните пътища, за да мине през зелени градини и натежали от плодове дървета. И именно тук идва сладостта на филма. Единствената нотка топлина в безобразното криволичене на безразличието.
Някога отдавна в младостта си самият препаратор искал да се самоубие. Отишъл извън града, намерил едно дърво и провесил въже, за да се обеси на него. Когато се качил на дървото, за да затегне възела, препараторът забелязал, че на него има узрели череши. Опитал една и тя била толкова сладка, че започнал да бере повече. Преди да усети, слънцето било изгряло, група деца минали и го помолили да разклати дървото, за да опитат и те от плодовете. И така, той си седял горе, наслаждавал се на вкуса на черешите, а децата долу се смеели. В крайна сметка, той махнал въжето, набрал череши и се прибрал у дома при жена си.
Животът си струва. Животът е сладък, и зрял, и апетитно изчервяващ се при всички наши цинични опити да го обидим. Понякога животът е в малките неща, във вкуса на черешите, в неочаквания разговор с някого, в зелените дървета насред сушата. Господин Бадий се събужда сутринта преди изгрев слънце, отива при своята дупка, пуши една цигара и ляга в гроба. А над него вятърът носи облаците, луната се показва. Започва да вали. Дъждът събужда земята - суха и напукана, като устните на самоубиец. Екранът е черен. Чуваме само капките вода. И после - един от най-странните финали в киното: документални кадри от заснемането на филма и войници на фона на джаз музика, които си почиват сред разкошни зелени дървета.
Пълно объркване. Всичко е илюзия. Прашната земя и дъжда. Войниците и цветята. Аз и ти. Истински е само този ужасно сладък, антипоетичен и антифилософски вкус на черешите, който ни връща към живота. Осезаемата и натрапчива сочност на дните. Животът е тук и сега, в момента, когато отхапваме от черешата, а някъде вътре в нея вместо костилка откриваме слънцето, което чака да изгрее.
Иранското кино изненадващо е на доста високо ниво, но лично аз предпочитам Маджид Маджиди пред Киаростами. Преди известно време изгледах филма му "Children of Heaven" и останах наистина впечатлен. Заради простата човешка история, реалистичната игра на актьорите, които изцяло са непрофесионалисти, както и заради изключителна кинематография. Истински урок за това, как може да се направи голям филм с малко пари.
ОтговорИзтриванеИнак добра статия, не очаквах да видя ревю на ирански филм в киноцентъра :-)
Не съм гледала "Children of Heaven", но ще го намеря след тази реклама ;) Едно от най-интересните неща за мен, когато четох за иранското кино, беше как големият му разцвет идва именно след Революцията - във времената на най-сериозна цензура и ограничения. Може би наистина в такива условия човек става по-креативен. Друг филм, който много ми се гледа е Close-up, пак на Киаростами: http://www.imdb.com/title/tt0100234/ Сюжетът изглежда ужасно добър... При всички положения скоро ще пиша за още филми от този регион ;)
ОтговорИзтриванеВкус на череши е може би най-добрият филм на света. Годар казва, че киното започва с Грифит и завършва с Киаростами, в което има известна доза истина. Филмите на режисьора са чудесни и поетични - той уважава зрителя и му гласува доверие на съ-творец... това не е обикновен story-telling, това е изкуство и като такова то трябва да провокира. Да - мисълта ти може да бяга от екрана, но след като го изгледаш може цяла вечер да се въртиш в леглото и да не можеш да мигнеш - връщайки се отново и отново към филма. Гениален филм. Принципно ми се говори за него, защото не мога да намеря друг българоезичен, който да го е гледал затова ще прощаваш за спама. Исках да ти обърна внимание, че Бадии е нещастен от дъното на душата си и актьорът, който го играе пресъздава това извън-земно терзание по един неповторим начин. А фактът, че причините за мъката му остават тайна им предава трансцедентален характер - те щяха да бъдат опростени ако бяха назовани, а така остават универсални (разбира ме само, че не са финансови в предвид сумата, която ще остави на секунданта си)... Та - животът тече с пълна сила, но Бадии вече преминава през него като привидение. Природата също кореспондира с вътрешния свят на Бадии като през по-голямата част виждаме кафяви пустинни склонове, а дървото, до което Бадии иска да се самоубие е прост трънак. След като се вгражда в земята и се предполага, че е взел хапчетата - след разтърсващата сцена, в която Бадии преминава турболенцията на смъртта той се събужда в пасторално зелен свят, вече е станал, пуши цигара, помага на екипа на филма, самият Киаростами се шегува със собствената си роля на демиург, а дървото е вече разцъфнало и под него група войници намират отмора. И още - животът не е даден на сила и неговият избор е осмислен от свободният избор на неговото отрицание. Гениален режисьор, гениален филм. Close-up също е гениален и е нещо уникално, защото е квази-документален (подобен експеримент съм видял единствно при Mysterious object at noon), но друг филм, който се приближава до "С вкус на череша" е "Вятърът ще ни носи" (The Wind will carry us). ПРЕПОРЪЧВАМ ! :Д
ОтговорИзтриванеЗабравих да кажа и че войникът беше изплашен от предложението за отнетия живот, защото беше млад и за него животът беше най-ценното нещо на света. Той дори не се поинтересува защо Бадии иска да се лиши от него - достатъчно му беше просто да помисли за това, за да изпадне в панически ужас и да избяга. Вторият съответно беше по-възрастен и религиозно подготвен, а третият изтъквайки вкусът на живота и споделяйки своя дълъг житейски опит беше като последно препятствие за Бадии към Другият свят. Но това са си само мои мисли. По принцип - филмът като всяко истинско изкуство изкарва послание от самият теб, докато го асимилираш, докато вникваш в посланията му, докато го приемаш в себе си. Киаростами никога не остава кръстословици след себе си, които при попълване, колкото и да са различни попълващите, винаги ще излизат еднакви отговори.
ОтговорИзтриванеА ако си чела "Врява и безумство" трябва да си забелязала и друга мета-текстуална връзка, а именно - заравящият сянката си Бадии/ давещият сянката си Куентин.
хей, филмът наистина е много силен, а и се радвам, че има още любители на иранското кино:) Сигурно си гледал филми на ДжафАр Панахи? - той е ученик на Киаростами и ми е любимец, особено Crimson Gold. Между другото има една адски интересна книга "Masters & Masterpieces of Iranian Cinema" на Хамид Дабаши. Има я в Гигапедия и много много я препоръчвам:))
ОтговорИзтриванеДа ти кажа честно - любител съм на киното като изкуство и географските му измерения не ме трогват особено и не им предавам чак такова значение :)
ОтговорИзтриванеТази година научих за Панахи покрай ареста му. Гледах "Засада" и ми хареса. Crimson gold ще си го потърся. Можеш да гледаш първият филм на Киаростами - The Traveler, в който също футболен мач на националния отбор е големия залог за едно дете. Забавен и топъл филм.