събота, 31 юли 2010 г.

Генезис или Тигър за опитомяване

В детството си пламенно обожавах тигрите: не петнистите тигри сред камалотите на Парана и непреходимия амазонски лес, а ивичестите, азиатските - онези истински тигри, с които може да се сражава само воин в кула върху слон... Детството отмина, тигрите и страстта ми по тях избледняха, ала все още ме спохождат в сънищата ми. В този дълбоко заровен хаотичен пласт те гъмжат както някога. Ето - заспал съм и някакъв сън отвлича вниманието ми; веднага разбирам, че сънувам. Тогава обикновено си мисля: това е сън, чисто развлечение за волята ми; щом разполагам с безгранична власт, ще сътворя един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не смогват да родят желания звяр. Тигърът се явява, вярно е, ала сякаш е препариран или хилав, с неясни форми и неприемливи размери, подобен на мимолетно видение, на куче или птица. (Борхес, Dreamtigers)

Повечето холивудски режисьори не могат дори да сънуват да направят филм като "Генезис" на Кристофър Нолан. В обърканите коридори на неговия ум реалността изпада в безтегловност, а сънят се пробужда. Целият свят се огъва, за да се влее в течното време на филма. И разбира се, Леонардо ди Каприо, когото най-чистосърдечно обожавам, играе главната роля (все още се надявам да не се е съблякъл в първите 5 минути, защото закъсняхме за филма и не бих си простила такъв пропуск:)

Филмът е интелигентен, коварен и със страхотна идея. Иначе, добрите стари елементи от холивудското кино ги има - събира се екип от специалисти (Ocean's Eleven, The Italian Job, Gone in Sixty Seconds и т.н., и т.н.), всеки от които разбира от нещо различно; има приличен брой взривове, екшън, интересни локации и хубави жени, които радват окото през лятото. Всичко това облича основния проблем в страшно динамична и гледаема форма. А проблемът е най-сложният възможно: кое е сън и кое е реалност? Не е ли реалността сън, от който се събуждаме в смъртта?

Има няколко неща във филма, които ме притесняват. Първо, идеята, че можем да споделим съня си с някого или да нахлуем в чужд сън. Сънят е моят собствен свят. Най-важната разлика между съня и реалността е, че реалността е споделена с другите. Тя е мястото на реципрочното представяне - аз си представям другите, но също така представям себе си пред тях, те си ме представят. В съня единственият представящ съм аз. Аз решавам всичко. Другите нямат собствена воля. Те са само сенки на въображението ми. Идеята за споделен сън убива същностната разлика между реалността и съня.

Второ, идеята, че имаме твърда фиксирана идентичност в съня. Сънят не е геометрична проекция, в която нещата се пречупват под прав ъгъл, изправят се и се обръщат на 180 градуса. В съня всичко се огъва, тече, разлива се. В съня аз съм аз, но и някой друг, учителят ми от втори клас, баща ми, птица. В съня логиката на Аристотел не важи. Аз мога да съм едновременно А и не-А. Всичко се огъва, всичко тече. Сънят не е състояние на Аз-а. Сънят е състояние, в което Аз-ът не е Аз. Той е разграден двор, кораб в буря, свободен електрон. В този смисъл филмът на Нолан е по-скоро сбъднатият сън на архитекта. Идеята, че можем да проектираме съня, да се вмъкнем в него, да се движим из него, показва как сме склонни да възприемаме съня повече като физическо пространство отколкото като състояние, емоция, чувство.

Самата идея, която трябва да бъде сътворена, също се възприема като обект, нещо статично, което се поставя на място. Всъщност това опростяване се отхвърля и в самия филм. Идеята е като вирус, който плъзва из ума ни и заразява всичко, което някога е било и ще бъде. Идеята не е обект, който може да бъде поставен някъде и заключен. Тя е взрив, движение, разкъсване на стари връзки и създаване на нови.


И последно - най-лесният начин да създадеш идея в ума на някого, е да спечелиш доверието му, да говориш с него, докато не го убедиш, че идеята е била негова. Старомодната манипулация е далеч по-ефективна и евтина от опита за генезис. Но пък не е толкова интересна за гледане.

Това, с което филмът ме спечели? Идеята, че без значение колко дълбоко в подсъзнанието изпадаш, без значение в кое ниво на съня си, има нещо, което винаги удържа реалността. Още Рене Декарт се е питал как да преодолеем съмнението в реалността, как да избегнем заблудата на сетивата. Сънят изглежда толкова истински, докато сме в него. Тогава откъде можем да сме сигурни, че целият ни живот не е сън, че цялото ни познание не е една голяма халюцинация? Според Декарт можем да се съмняваме във всичко освен в това, че се съмняваме. Аз съм тук и се съмнявам - и това е единственото несъмнено нещо. Cogito ergo sum. Цялото човешко познание се полага на здравата основа на Аз-а, на "аз мисля". Но с тази гениална формулировка Декарт разделя света на това, което е, и на това, което аз възприемам. И тази пропаст зее векове наред.

Във филма на Нолан единственото сигурно нещо отвъд всички илюзии на ума е чувството за вина, което разяжда главния герой. Единственото сигурно нещо е това, което изпитваме спрямо някой друг. Реалността е положена не в аз съм, а в аз съм спрямо Теб. Дори в най-дълбоката бездна на съзнанието чувството за вина прониква, за да напомни за нещо. Нещо изплъзващо се, невярно и болезнено - реалността.


Животът не е повърхност, мираж, плосък екран, на който се менят образи. Животът е стрела (flèche), която прониква в плътта (flesh) - мека и сладка. Животът е нож в гърлото, който те заставя да си поемаш дъх. Животът раздира, наранява, кърви. Във време, когато всички твърдят, че реалността е конфликт на интерпретации, кръвта бележи линията, отвъд която академичният скептицизъм не трябва да преминава. В "Престъпление и наказание" Разколников се ужасява при вида на кръвта - червена, течаща и жива. Тя разкъсва на парчета всичките му теории за свърчовека - илюзии на окото (theoreo на старогръцки означава "виждам"). Независимо какви илюзии създава въображението ни, какви теории измисля ловкият ни ум, има факти, които остават непоклатими. Раждането, смъртта, любовта. Ако загубя някого, когото обичам, ще страдам за него дори в шестото ниво на съня, дори под действието на най-силната упойка. Неговият образ може да се явява в съня ми, но това само ще усилва болката, когато отново го загубя. Героите от сънищата са сенки, бледи подобия, проекции на реалността. Колкото и да се опитваме да пресъздадем тигъра в ума си, получаваме само сянка - с неясни форми и неприемливи размери, мимолетно видение. Пълнокръвно е само чувството.

Да заспиш. Да умреш. Сънят е илюзия, смърт. Някога хората вярвали, че всяка сутрин със събуждането си се раждаме отново. Животът е единствената реалност. Той е гладен тигър, който разкъсва всичко по пътя си и трябва да бъде опитомен, преди да ни изяде. Животът е вдишване, зъби, нокти, плът и кръв. Животът е стръв, за която се хващаме, и която причинява смъртта ни. Животът е дом, в който се прибираме при някой друг. За да страдаме заедно, да обичаме заедно, да бъдем заедно. В съня сме мъртви, сами със своите илюзии. В реалността сме заедно с илюзиите на другите за нас. В реалността аз гледам теб, но и ти гледаш мен. Тя е дълбочина. Не наблюдение, а допир, проникване, разстрел, който чувстваме до мозъка на костите си. Не "аз мисля", а "аз чувствам" удържа реалността.

В разказа на Борхес "Домът на Астерий" минотавърът, затворен в лабиринта-свят, копнее да умре. Копнее да отиде някъде другаде, където няма да е толкова самотен. "Ще повярваш ли, Ариадна? - рече Тезей. - Минотавърът почти не оказа съпротива." Светът е лабиринт от фантазии, самозаблуди и сънища. Игра на плаващи пясъци и течащи часовници. Единственият начин да преминем през него, без да изгубим ума си, е някой да ни преведе. Нишката на Ариадна е любовта, която Ариадна дава на Тезей. Любовта, която боли. Любовта, която чака. Любовта, която ни събужда всяка сутрин с ритник и ни кара да продължаваме без значение накъде, наяве или насън.




13 коментара:

  1. Нещо подобно ли е филма - http://www.youtube.com/watch?v=VzFpg271sm8


    Освен на кино, пиратски да си го дръпнеш може ли? :)

    Поздрави от една твоя колежка - Габи

    ОтговорИзтриване
  2. И поздравления - пишеш страхотно! ;) Keep up!

    ОтговорИзтриване
  3. хей, този късометражен филм е страхотен -много впечатляващ ;) И да, като че ли има нещо общо между него и "Генезис" - сблъсъка на студената технология с любовта, рационалния ум, който проектира, и ирационалността на чувствата. За "Генезис" бих ти препоръчала да го гледаш на кино, защото си струва, а и определено ще е по-въздействащ на голям екран. Иначе, гледала ли си този филм - много откачен и с доста различен подход към сънищата: http://www.youtube.com/watch?v=GUCrM5i_W3c

    ОтговорИзтриване
  4. Поздравления за чудесното есе, провокирано от филма на Кристофър Нолан. Така е - този филм събуди и у мен размисли на подобни теми, които можете да прочетете на този адрес http://kastelov.wordpress.coм
    Уверявам Ви, че съм много впечатлен от вашите ревюта (не обичам тази дума и затова предпочитам рецензия) за филми. Би ми се искало да чуя какво мислите за моите - публикувани освен в wordpress и на адрес http://kastel.blog.bg
    Всичко най-добро и до скоро!
    Кастел

    ОтговорИзтриване
  5. Здравейте, радвам се, че ви харесват нещата, които пиша. Разгледах вашия блог (въпреки че ще ми трябва повече време, за да го прочета така, както искам) и да знаете, че ше ви следя:) Видях, че имате категория за азиатско кино, за което не знам почти нищо. Може ли да ми препоръчате някой добър филм за начало?

    ОтговорИзтриване
  6. Като за начало бих препоръчал най-вече южнокорейския филм "Mother", носител на наградата за най-добър азиатски филм на 2009г. Но добре би било да гледате и някой от предишните филми на неговия режисьор Joon-ho Bong - например "Memories of Murder" (2003), който много харесвам. Аз съм голям фен на азиатското кино и в последно време най-харесвам южнокорейското. Преди да открия за себе си режисьора на "Майка" бях под въздействието на Ким Ки-Дук и особено на неговия прекрасен филм "3-Iron" (Пустият дом).
    Гледайте тези филми на всяка цена!
    Кастел

    ОтговорИзтриване
  7. Здрасти, Джули! Ревюто ти, ми отвинти главата, точно както и Генезис го направи. Според мен си достигнала фантастична дълбочина (4 ниво) и се развиваш устремно.
    По повод на един коментар - филмът не е хубаво да се дръпва пиратски. Филмът ТРЯБВА да се гледа в киносалон, защото е убедителна демонстрация за силата на киното. Освен това салонът дава възможност да го съпреживееш с още много хора, точно както и сънят. Ок, съгласен съм че понякога има и пуканкоядци, но техните реакции са не по-малко интересни.
    По отношение на азиатското кино и в допълнение на Кастелов (Здрасти, Краси!) 3-iron е изумителен филм,а Ким Ки-Дук режисьор с много, много шарен(в добрия смисъл) стил.
    Препоръчвам хонкогските истории на Уонг Кар-Вай - Чункинг експрес(Chungking Exress) и В настроение за любов (In The Mood For Love).
    Ако слушаш ще има още :)

    ОтговорИзтриване
  8. хехе, убедихте ме. Започвам с 3-iron и после ще видя и другите - явно има да се наваксва. Никога не слушам, но затова пък гледам добре ;)

    ОтговорИзтриване
  9. Напълно съм съгласен с Татаf, че няма как да минеш без Уонг Кар-Вай и на първо място с неговия гениален "In the Mood for Love". Но навярно вече си го гледала...

    ОтговорИзтриване
  10. Прекрасна рецензия на филма, Джули. По-скоро, опит, вдъхновен от него. Радвам се, че мога да се прочетат интелигентни мнения, подплатени с много широка култура, защото "Генезис" е изтъкан от митология и символи и да се разглежда извън тях е непростимо.

    А и хубави коментари, чийто автори ей сега ще бъдат проучени :-)

    ОтговорИзтриване
  11. "Конфуций, сънувал, че е муха. Като се събудил, се замислил, дали пък в момента някоя муха не сънува, че е е Конфуций?" - нима това е най-добрия възможен синопсис за Inception :))

    ОтговорИзтриване
  12. докато историята не свърши в хербария, има надежда ;))
    http://www.youtube.com/watch?v=ZAbr8a2_1sQ

    ОтговорИзтриване