понеделник, 23 януари 2012 г.

Drive: Има ли шофьор в колата?

Drivе е филм, който няма да бъде запомнен нито с диалозите си, нито със сюжета. Но не може и да бъде забравен. Просто не става. Филмът бавно потъва, сгъва се навътре към неизбежния край и те откарва със себе си – нагло и безпричинно насилствено. Саундтракът е нежен и нощен. Кръвта, красивите кадри като утайка се наслагват, дърпат надолу. И след това изплуват, щом затвориш очи. Има нещо мръсно в Drive и нещо красиво. Като бензинова дъга.

Филмът е бавен, ужасно бавен. Който иска бой, стрелба и преследвания с коли, да не го гледа. Не защото ги няма, има ги даже в повече, а защото начинът, по който са представени, е парадоксален, преднамерено муден. Drive е екшън, който дава време да помислиш; оставя мълчание, което да запълниш; история, която да разглобиш и да разгледаш, докато върви. И това е интересната част. Надникването в машината на насилието. Знаеш, че не трябва да го правиш. Оказваш се забъркан в нещо, което не е твоя работа, но вече си се качил в колата и нямаш избор.


Не обичам насилието. Категорично съм против него. Но Drive влиза в категорията на филмите, които го правят да изглежда тревожно-стилно на екрана. Има само два други филма, които са ми въздействали така, и това са Криминале и Боен Клуб. Drive е ретро изпипан и визуално красив - до такава степен, че се движи на границата на кича, но не я преминава. Райън Гослинг (да бъде гледан задължително в Мартенските Иди и Blue Valentine) успява да удържи положението и да изгежда нечовешки готин и непроницаем дори в блестящо яке със скорпион на гърба и стърчаща от устата клечка за зъби. Всеки друг би бил смешен на негово място. Той не е.


Целият филм е в разминаването между лъскавата хладнокръвност на Гослинг и пръскащата кръв, между забавените кадри и бързината на провалянето на един живот, между целувката и неконтролируемия побой в асансьора. Насилието винаги се изплъзва от контрол. Няма шофьор, който да го удържи. Гледаме ужасени. Вратата на асансьора се затваря. Кадърът се сменя. Имало е нежност, имало е смърт. Не може да има нищо, където е имало смърт. Сцената в бара с голите жени и Гослинг с чук в ръка създава истинско усещане за апокалипсис, по-силно от цялата „Меланхолия” на Триер. Усещане за абсолютно безсмислено и безцелно насилие, за обир на малкото останала невинност.

Eдинствената посока е напред. Каквото ще да става. Филмът няма свръхдълбоко послание. Или оцеляваш, или не. Това е. И понякога може дори да вярваш, че ти си шофьорът.


2 коментара:

  1. За мен филмът е без грешка! Уникален го прави начина, по който успява да е хем топъл, човршки и нежен, хем максимално брутален. Перфектно ревю за един перфектен филм :)

    ОтговорИзтриване
  2. филмът наистина е много добър - много мъжки и истински, и първият, който наистина ми хареса от доста време насам. И то без да съм фен на коли и убийства:)

    ОтговорИзтриване