петък, 25 февруари 2011 г.

Виновна ли е?

Ива Ваня (българската актриса, станала Мис Берлин)

През януари и февруари нямаше кино. Имаше сесия. Но наруших леко жанра и успях да вмъкна темата за киното в сесията. Ето част от текста ми за жените и раждането на българското кино :)

С жени на кино

Ходели ли са жените на кино в ранните години на киното в България и как са преживявали те новото изкуство? Отговорът е: да, ходели са. Преживявали са го отблизо, уютно и физически. Георги Стоянов-Бигор цитира журналистическа нападка срещу Карло Вакаро:

Посетителите на кинематографа на г-н Вакаро в салона на хотел Метропол се оплакват, че при влизането ставало навалица и голяма неразбория, публиката се сбутвала, та дамите били изложени на неприятности. Това, че е тъй и ние сме го виждали”.

Докъде са стигали неприятностите е трудно да се прецени, но явно киноизкуството в първите си години е било добър повод и начин да се опознае женското тяло. Мъжките зрители често се интересували не толкова от филмите, колкото от близостта на жените-зрителки.

Арестуван по молба на съседката му, той в съда се защитил, като твърдял, че по време на представлението заспал и не знаел какво върши в съня си. Съдията, за да се произнесе правилно по процеса, накарал да представят в съдилището филма, след което той се убедил, че при гледането на филм, в който вземал участие прочутият комик Чарли Чаплин, било невъзможно човек да заспи, вследствие на което осъдил подсъдимия (Бигор, 311).

Освен сюжет, киното е и практика. То свръзва не само героите на екрана, но очевидно и зрителите, макар по не толкова романтично-драматичен начин. Има нещо особено иронично в комбинацията между мелодраматичните сюжети на първите филми и разиграващите се неприятности сред публиката. Доста по-късно, през 30-те години, Драган Тенев ще води своята любима в кино „Глория палас”, за да гледат руската комедия „Веселите момчета”:

Гледах „Веселите момчета" четири пъти с едно много хубаво момиче, в което навремето бях влюбен до уши. Дали и то ме обичаше тогава, не можах да науча никога, но малката красавица ми позволяваше да държа ръката й в тъмния салон и това ми стигаше. Бях на седмото небе.

От опипването на жените по време на първите претъпкани кинопрожекции до воденето на приятелката в киното пътят е прав и ясен. Мъжкият поглед, който конструира жената на екрана (Mulvey 1992), се допълва от мъжката ръка, която я докосва пред екрана. Екранният фантазъм се прехвърля към близката и топла плът.

Съобщение още от края на ХІХ век свидетелства, че мъжкото желание към жените от екрана не е нищо ново:

Снощи Славянска беседа беше окупирана от грамадна една публика, невиждана досега...Всичко що беше мъжко и можеше да се влачи на нозе, се беше довлякло, беше се натъпкало с риск да бъде удушено. Кой демон беше махнал с магическата си пръчка и беше подлудил равнодушното инак софийско общество? Много проста наглед причина...Едно обявление из софийските улици, че вечерта ще се даде биоскопично представление само за мъже. Ето вълшебната сила! Мисълта, че ще може мъжкото любопитно око да надникне във вечната мистерия на женските скрити прелести, беше наелектризирала буйната мъжка кръв и беше събрала на едно място всички мъже – и стари, и млади, и малолетници, женени и неженени, които по някакъв начин са могли да се откъснат от дома си... (Бигор, 311).

Любопитен е самият език на съобщението. Демон, магическа пръчка, подлудил, вълшебната сила, вечната мистерия. За киното ли става дума или за жените? Откъде нахлува цялото това вълшебство в равнодушното инак софийско общество? Древните мистерии били сложни ритуали на инициация, които играели на ръба между видимото и невидимото. Твърди се, че в основата на ритуала било разкриването, показването на житен клас. Общото между киното и жената е, че и двете се гледат. Виждането като ритуал. И двете са непознати, чужди, ирационални, вълшебни с цялата амбивалентност, която вълшебството предполага. Любопитна е и използваната от автора дума наелектризирала. Неслучайно първото кино в София се е казвало Гранд Електробископ. Киното „наелектризирало” мъжете, въздействало им по същия начин като жените. То показвало, скривало, било разкошно и непознато. И също като жените основната му ценност се състояла във видимостта, външното, естетическото. Киното като украшение на града. Жената като украшение на мъжа.

Картината на смирената-оглеждана-опипвана жена зрителка се нарушава от едно забавно сведение. През 1933 г. в България идва популярният на времето мексикански киноактьор и певец Хосе Мохика. Посрещането е френетично, шумна тълпа с преобладаващо участие на захласнати дами го чака на перона и когато той слиза, се нахвърля върху него и разкъсва дрехите му.

/http://www.lostbulgaria.com/?p=2373/

На другия ден в хотела го посещава авторът на популярни шлагери Стоян Миленков, който го уверява, че истинската българка не е като онези, които са го посрещнали на гарата. Че тя умее да оре и да жъне. Че отглежда българските деца и е най-добрата майка и съпруга в света (Трендафилов 1999). Коя е истинската българка – тази, която посрещнала Люмиеровия влак, опипвана в салоните, или тази, която посрещнала влака на Мохика, разкъсвайки дрехите му? Или тази, която оре, жъне и отглежда деца?

Разказите се разбягват, целуидните образите изгарят, светлините изгасват. „Жените” не е монолитна, единна категория. И все пак, можем да твърдим, че ако събития като посрещането на Мохика са минавали като „куриозитет”, то мълчаливото телесно дресирано присъствие на жената в обществения живот е било нормата. Жената е била просто зрител в обществото, съставено от мъже, също както е била просто зрител на филмите, режисирани от мъже. Била е оглеждана, наглеждана, режисирана и поставяна на място в салона на историята.

Опасен чар

След като разгледахме различни превъплъщения на жените-зрителки, нека погледнем две от най-добрите ранни български актриси: Жана Гендова и Ива Ваня.

Жана Гендова е съпруга на Васил Гендов, режисьор на първия български игрален филм Българан е галант, и е участвала в 9 от общо 11 негови филма. Дъщеря на красива сръбкиня и баща пуритан, Иванка Иванова от Сливен била на 16 години, когато се влюбила във Васил Гендов. Тя била ученичка в Пловдивския френски колеж, изтеглила спестените си 600 лева, дала ги на Гендов и му казала: Започнете филма, ако стигнат. Филмът, за който става дума, е Любовта е лудост. Гендов не само го завършил, но и се оженил за Жана. След снимките на филма двамата заминали в Берлин да учат драматично майсторство.

Любовта е лудост. Жана прекарала живота си в осъществяване на лудите фантазии на своя съпруг, царя на мелодраматичния жанр. Постоянно били в дългове, тя мъкнела куфари и сандъци в чергарските турнета. Играела жената във всички филми, а синът им Митко играел детето. През 20-те и 30-те те тримата представлявали фирмата Гендовфилм. Лентите на Васил Гендов не блестят с особени художествени качества, но това, което всички кинокритици единодушно признават, е неговият неуморим ентусиазъм – в условия на безпаричие, пълен скептицизъм и откровено възпрепятстване на работата му, Гендов произвеждал един след друг нови филми. Той бил тотално отдаден на киното, жена му също. На моменти бил дори деспотичен – удрял я с плесници, когато заради нейни грешки трябвало да се снимат допълнителни дубли (Бигор, 346). Дуетът между двамата минал през всъвъзможни бури и приключения. От екрана към живота и обратно.

Беше ми любопитно да намеря снимка на Жана Гендова, но такава нямаше в Интернет. Което е доста показателно – две-три снимки на Васил Гендов – пионерът на нашето кино, нито една снимка на жена му - актриса в цели 9 негови филма. Актриса без лице. Актриса-сянка. Актриса-опора и камък. В известен смисъл историята на Жана Гендова напомня известната легенда за момата, вградена в чешма. По същия начин, Жана Гендова е вградена в историята на българското кино. Отдадено, тихо, незабелязано. Колкото по-професионални ставали филмите, толкова повече остарявала и загубвала лицето си тя. Достатъчно е да погледнем списъка с ролите на Жана.

Жана започва кариерата си като Девойката, за да мине през Проститутката, жената на работника и да завърши като Негова жена. Негова жена и нищо повече. Всъщност това е ролята, която тя е играла цял живот – тя винаги е била и остава просто Негова жена. Без име, без история. Актриса без лице. Трудно може да има по-голям парадокс от това.



Втората актриса, за която ще говорим, Ива Ваня има необикновена съдба. Тя се ражда в каруца на пътя Карнобат-София. Когато е на 17 години, Ива избягва за Берлин с мечтата да стане актриса. Учудващото е, че наистина успява. За няколко години бедната чужденка Ива става популярна. Ликът й бил отпечатван на пощенски картички в Германия, а на 25-годишна възраст спечелила конкурса за най-красива жителка на Берлин. Била поздравена лично от Гьобелс за играта си и убедена от него да се снима в еротична фотосесия (този дребен, но важен детайл от биографията й донякъде обяснява пълната й забрава в България след 1944).


След бурна любов и анулиран брак със сина на богати земевладелци, Ива Ваня се омъжила за композитора на песента Лили Марлен Норберт Шулце. Една от статиите за Ива Ваня завършва с гордото припомняне на припева на популярна песен от 30-те години в Германия: Цял Берлин ми се покланя, аз съм българката Ива Ваня!

Актьорската професия се оказва звездният път към социалната мобилност на българката от малко градче. Но независимо от богатството, славата и успеха в чужбина, Ива Ваня по никакъв начин не смущава мъжкия ред. Тя се издига, подчинявайки се. Излиза на историческата сцена, за да бъде гледана – на конкурси по красота или в еротични фотосесии. Преобличането й в мъжки дрехи като малка, е заменено от свалянето на дрехите, щом пораства. Успехът винаги е свързан с трансгресия, нарушване на нормите. Но нарушаването само затвърждава мъжката норма – здравата плодовито-еротична жена сред силните арийски мъже.

Киното предлага възможност на жените да сменят определени роли, но тези роли винаги са строго предопределени. Раздаването е приключило и жените нямат друг избор освен да играят с картите, с които разполагат. Жената е или всеотдайната предана съпруга, или сексапилната любовница. Tertium non datur.

Виновна ли е?

Накрая ще се спрем съвсем накратко на някои от женските образи от първите български филми.

Марийка - потурчената българка

Да живее кино национализмът! Може би с предусещане за триумфа на турските сериали авторите на този филм са създали превантивно най-гениалния сюжет на народно превъзходство и щастлива любов. И тъй като не може да се преразкаже, ето надписите на филма:

І част

1. Марийка в харема на Мохамед паша.

2. Никола Йончев – военен аташе при българската легация.

3. Йончев представя на Мохамед паша исканията на българското правителство.

4. Марийка люби Йончев.

5. Срещата.

6. Аз съм българка като вас и мразя турчина, който ме е заробил. Аз ви моля да ме спасите.

ІІ част

7. В българската легация се получава съобщение, че България е обявила война на Турция.

8. Напразно чакане

9. Драга, Марийке, тръгвам на бойното поле. Аз ще се върна победител и ще те спася. Да живей България! – Йончев

10. Сражението.

11. Марийка – милосърдна сестра в Червения полумесец

12. Йончев пленен.

13. Мохамед паша напразно мъчи Йончев и войниците му да открият българските позиции.

14. Йончев ще бъде разстрелян в 2 часа.

15. Марийка изпросва от Мохамед паша автомобил за санитарна нужда.

ІІІ част

16. Марийка разбива ковчежето на Мохамед паша.

17. Вземи това злато и спаси робите!

18. Драги Йончев, те ще стрелят върху тебе с халосни патрони. Престори се на мъртъв, аз ще те спася, Марийка.

19. Българските войски настъпват.

20. Краят на Марийка за нейната авантюра.

Те победиха

Представянето на сложни политически и военни въпроси в контекста на романтичната любов е устойчива тенеденция в почти всички пропагандни филми особено тези от Втората световна война. Всъщност известната фраза на любов като на война може да приеме вида на война като на любов. Правете любов, за да правите война. В комедията Любовта на семкаря, бащата не иска да даде дъщеря си на някой, който не е служил в армията. Семкарят отива войник, получава награда за храброст и когато се връща, най-после получава благословия да се ожени. Виждаме семкаря, съпругата му и многобройната им челяд да се разхождат из града. „Велика България се нуждае от войници” гласи финалният надпис. Жени, раждайте!

Всичко е любов

Бедността, смъртта, загубата от войната, социалната несправедливост се преодоляват във филма в рамките на индивидуалната съдба. Всички тези неща нямат значение, защото в крайна сметка влюбените се събират. Като се искат младите, нека се вземат. Киното в разглеждания период действително се използва като форма на опиум. Както възкликва Вапцаров:

Един размазан Джон

целува страстно Грета.

По устните му –

сладостна лига...

С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.


Киното не решава проблеми, дори не ги поставя, а ги премахва чудодейно в целувката на Джон и Грета. Вместо да води до преосмисляне и бунт киното от тези години подхранва измамни надежди.

Виновна ли е?

Виновна ли е? е незавършен филм на Българското акционерно дружество от 1921 г. Всичко, което е достигнало до нас относно съдържанието на филма, е, че той изобразява романа на една девица – селянка. Този филм най-кратко и точно обобщава женската идентичност в периода на зараждащото се българско кино. Девицата-селянка като идеала на едно променящо се общество, което се чувства все по-разколебано в основните си ориентири: родно-чуждо, село-град, дом-път. Общество, което чувства, че губи невинността си. Виновна е, разбира се. Грешна е. Ако още не е, ще съгреши. Защото няма верен ход за жената в ранните български филми. Единственият верен ход е да не прави ход и да живее по написания вече сценарий. Жената е фиксирана на екрана, движеща се фотография за гледане. Единственият й изход е да скочи от екрана в реалността, за да я промени. Да разкъса белия чаршаф-екран, с който е умъртвена, за да промени самите понятия за вина и невинност. Виновна е - до доказване на противното.


Ако на някой му е интересна историята на българското кино, ето няколко добри книги/статии по въпроса:

Георги Стоянов-Бигор Гранд Биоскоп
Георги Господинов Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век.
Александър Грозев Началото. Из историята на българското кино 1895-1956
Петър Кърджилов 1897
Петър Кърджилов
Български игрални филми. Анотирана илюстрована филмография



Няма коментари:

Публикуване на коментар