През облаците (Копенхаген 2010)

Да опознаваш нови градове е като да опознаваш нови хора. Когато отиваш някъде на екскурзия за 10 дни, си настроен приключенски. Всичко е ново, всичко е екзотично, всичко е шарено и секси. Нахвърляш се на забележителностите с карта, обикаляш баровете, прекараваш цял следобед в обикаляне на магазините за сувенири, които са абсолютно еднакви навсякъде. В крайна сметка взимаш най-скъпите и грозните неща, правиш десетки снимки, които публикуваш във Фейсбук, и се прибираш с усещането, че си изкарал хубаво.

Когато знаеш, че ще изкараш някъде повече време, разликата не е екзотична. Разликата е мъчителна, натрапчива и те обсажда отвсякъде. Като говор на чужд език в магазините. Като табели, които не разбираш. Като страх, че личната ти карта е изпаднала от джоба. Първата седмица в Копенхаген се разплаках в метрото, защото всички са руси. При това аз харесвам руси хора. Пропускам дребните недоразумения като неизвестния продукт А38, който взех вместо прясно мляко, постоянния ужас, че съм си изгубила ключовете, и нелюбезния домакин на общежитието, който съчетава германската точност със садистичната мощ на малката власт.



Когато виждаш някого за малко, винаги сте любезни, смеете се и си изкарвате добре. Защото не зависите един от друг, няма залог, няма нищо за губене. Просто думи, които се приплъзват, погледи, които не се виждат, усмивки, които нищо не значат. Разказваш вечните си интелектуални истории, правиш се на забавен, плъзгаш се по повърхността. Показваш всичките си забележителности на туристите срещу себе си.


Когато искаш да опознаеш истински някого и той да опознае теб, няма предварителни маршрути, старите номера не важат. Трябва да тръгнеш по малките улички на другия, да се загубиш в него, да намериш своето собствено място там. Не всичко е ново, вълнуващо и уникално красиво. Понякога няма нищо особено, но тъкмо това споделено нищо особено е най-приятното. Истинското опознаване става бавно. Дума по дума. Район по район. Оставяме картата. Сваляме картите. Да помълчим заедно. Така опознах Копенхаген. Без карта. Загубвайки се многократно, откривайки свои пътища (тук е моментът да спомена, че този текст е подсъзнателен опит да оправдая ужасяващата си липса на ориентация ;)


В началото Копенхаген никак не ми хареса. Целият град е опасан с водни канали и паркове. През пролетта сигурно е красив. Но през зимата водата е замръзнала, а дърветата са голи и всичко изглежда още по-сиво, пусто и самотно. Градът е като заспал. Вечно буден е само вятърът. Необикновеният вятър, който духа от 4 страни и е толкова студен, че сякаш минава през костите ти. И разбира се, независимо от това колко пъти сменяш посоката, в която вървиш, снегът винаги вали право срещу очите ти.


Копенхаген през зимата е оклюмало самотен, безцветно пуст, студен като разпукващ се лед.



И въпреки това го харесах. Има някаква приказна красота в него. В неговата тъга. Като в приказка на Андерсен.





Всеки може да хареса Италия през лятото. Всеки може да те хареса, ако си в силна позиция. Знам, че ставам хубава, когато се гримирам, когато си сложа рокля и подчертая цвета на очите си. Но ми се струва, че всеки от нас дълбоко в себе си мечтае да го харесат такъв, какъвто е - без всички приготовления и маскаради. Невпечатляващ, истински, себе си. Защото само тогава това, което имаме, е истинско.

Струва ми се, че така харесах Копенхаген. Харесах го в най-големия студ и вятър, харесах го в сивотата му, гол и неподготвен за туристи.


Харесвам уличните музиканти, които пеят на -6 градуса, харесвам миризмата на канела, която се носи из целия град, харесвам десетките видове сладкиши (и то много ги харесвам), харесва ми, че всички са руси. Харесва ми, че тук мъжете возят в количка малките си деца, говорят им гальовно и се грижат за тях; харесва ми, че има толкова много чужденци, раси и езици. Харесват ми крайно неуспешните опити на единия ми съквартирант (йога учител) да ме убеди в ползите от вегетарианството. Харесва ми, че другият ми съквартирант (волен тинейджър) за първи път е далеч от родителите си, слуша Нирвана по цяла нощ и иска да стане китарист (на неговия фон за първи път разбирам колко съм пораснала всъщност).

В една от песните на Джими Хендрикс се пее за момиче, което върви през облаците, а в главата му като в манеж се въртят пеперуди и зебри, лунни лъчи и приказки. Копенхаген все още е потънал в облаци, но в тях са скрити обещания за разцъфтяваща пролет, за ярко слънце (най-накрая), за разчупване на ледовете и за приказки на датски.


Пролетта чака на перона, за да пристигне с вятъра, а ние с Копенхаген започваме да ставаме близки.