Източни пиеси. Инжектирай мe с любов!

София не е красива. Тя е сива, източна и безразлична. Но понякога, само в редки случаи, може да стане митично привлекателна: привечер, когато е валяло и светлините на уличните лампи се отразяват в мокрия асфалт; нощем през зимата, когато от подлеза при НДК изпълзяват колите със запалени фарове, а светофарите светят червено; сутрин, когато слънцето изгрява над панелните блокове. На града не му трябват изкуствени цветове, лакиране и саниране. Трябва му светлина. Трябва да му се инжектира светлина, за да го видим такъв, както е. Именно това успява да направи филмът на Камен Калев "Източни пиеси" - да инжектира светлина в познатия град и да го направи различен, да инжектира светлина в болезнената правоъгълна, безсолна реалност и да я оголи пред нас.

Този филм не е гениален, шедьовър и пр. Но е най-българският, най-своят филм от 20 години насам. Струва ми се показателно, че се появи точно в годишнината от 89. Моето поколение израсна с Калифорния, с Ню Йорк, Сиатъл и всички други локации на американската киноиндустрия. Израсна с чужди фрази, с чужди имена, с чужди актьори. До такава степен, че в един период ми беше трудно да си представя филм с български имена вътре. Звучаха ми изкуствено. Езикът на киното беше английският. Дори "Светът е голям" и "Дзифт" - двата големи успеха на новото българско кино, са филми сякаш от Другаде - филми за емигранти в мястото и времето. В първия героят се завръща от чужбина, във втория действието се развива в миналото. За разлика от тях "Източни пиеси" е филм за Тук и никъде другаде. За крещящото, ранимо и безсилно Тук. Без край и без антракт.


В "Източни пиеси" хората говорят на моя език, на моя жаргон; те минават през моите места и ги изживяват както и аз: празната Витошка, Пирогов, Раковска. Това е филм за нашата България, за национализма, за който никой не говори, за липсата на диалог, за липсата на опора и ужасяващата липса на смисъл. Актьорите - антоними на НАТФИЗ и школата на "Забранена любов". Толкова са добри, че сякаш не играят, а пред очите ти се съблича самият живот. Съблича се и го е срам от това. Обръща се с гръб, за да не го гледаш и все пак виждаш всичко - и белезите, и раните, и слабостта от болестта.

В нашето време всички са болни, студени, чужди. И всеки се нуждае от някой, който да го излекува, да го сгрее, да го присвои. Животът като непрекъснато очакване - standby - да се появи някой, който да застане (stand by) до нас и да ни включи. "Аз моята душа май си я оставих в хладилника". Душата се отваря и лампичката на хладилника светва. Невероятно истински, Христо Христов застава кристален пред нас, отваря душата си в търсене на светлина, на Ишил, на любов. В сивия град, в обсебващата болест ти трябва поне един човек, когото да обичаш, един човек, в когото да повярваш.

тялото ми е без кожа
теб те няма аз съм ням

инжектирай инжектирай
инжектирай инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов

Най-страшната абстиненция е, когато нямаш любов. Защото тогава никой, никой не може да те спаси.

ослепях от много думи
оглушах от тъмнина
мойто тяло ми е тясно
ще се сгъна в точица

инжектирай инжектирай
инжектирай инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов


Филмът оставя многоточие. Животът слага точка. Всички ние играем в Източните пиеси, всички сме затворени в техните правоъгълни панелни сцени. Надписите свършват, изгонват ни от киносалона, а филмът продължава на улицата. Гледайте го. И без това участвате в него.