Игра на непознати

И двамата обичахме Кен Лоуч. Бяхме си говорили малко повече от час, когато разбрахме това. Той не можеше да се сети за името на един от по-малко известните му филми. Пошегувах се, че това е недопустимо и прекратявам разговора - приемам всичко друго, но не и несериозно отношение към киното. Върна се след пет минути и бърза проверка в нечий чужд лаптоп - филмът се казвал Tickets. Обедната почивка свърши, семинарът също и той си замина. Познавахме се за няколко часа, никога повече нямаше да се видим и все пак го чувствах тревожно близък (може би начинът, по който се усмихваше, също изигра своята роля:)

Разбира се, бързо намерих и гледах Tickets - филмът не е нищо особено. Всъщност е сътрудничество между трима режисьори - Кен Лоуч, Абас Киаростами и Ермано Олми. Всеки от тях прави по един късометражен филм за пътуването във влак. Резултатът са три истории - разсеян преподавател, който фантазира за неосъществена любов; млад социален работник, принуден да търпи капризите на стара вдовица; и шотландски футболни фенове, които се сблъскват с албански имигранти. Гледах филма, хареса ми, но нищо повече. Очаквах, че ще го забравя бързо. Оказа се точно обратното. Спомням си го отново и отново. И мисля, че това е именно защото нищо особено не се случва в него. Няма убийство, луда любов, завръзка, интрига, развръзка. Просто хора, които пътуват във влак. Срещат се и се разделят. Без нищо да последва от това. Без нищо да се промени. Без пушка, която гръмва в трето действие. Без скрит смисъл. Просто пътуване.

Има известна неловкост във всяко пътуване. Имам предвид хората, които седят срещу нас в автобуса или метрото. Трябва ли да ги гледаме или не? Можем ли да се усмихнем или е прекалено. Ами ако ръката ни случайно докосне коляното на човека до нас? Влаковете, автобусите, трамваите рязко скъсяват една дистанция между непознатите, която не трябва да бъде скъсявана. Седим на по-малко от 50 сантиметра един от друг и гледаме през прозореца. Ако погледите ни се срещнат, опитваме да запазим най-невъзмутимо спокойствие и да погледнем настрани. Това е дотолкова изморяващо начинание, че всеки път, когато има свободно място в автобуса, предпочитам да седна сама. Далеч от всички. Някой ми беше разказвал, че в северните страни се смята за ужасно подозрително, направо намек, ако някой седне до теб, въпреки че е можел да седне сам.

В ситуацията на най-непоносима близост телефоните и MP3 плейърите идват на помощ. Слушалките в ушите са невидимата граница, която отделя теб от всички останали. Бягаш в твоята собствена, защитена територия, зад електрическата мрежа на музиката. Същото е и с телефоните. Седиш до някой непознат, някой, когото в никакъв случай не искаш да опознаеш. Краката ви са залепени за седалките, опрени един до друг и ти всячески искаш да покажеш, че не си там, че си далеч, че цялата тази близост всъщност нищо не означава. Започваш нервно да преглеждаш смс-те си, да препрочиташ старите съобщения и да ги триеш. Заиграването с телефона е единственият начин да се измъкнеш от ситуацията, да преживееш физическата близост като духовна откъснатост.

Ала все пак понякога, понякога, докато пътуваш заедно с някой непознат, възниква една особена близост, която няма паралел. Една разбираща, нищо не искаща и нищо не даваща близост. Недоизказана близост на телата и проникваща жажда на душите. Разказът Топлина на непозната на Захари Карабашлиев е може би най-точното и нежно описание на това усещане. Също и филмът Tickets.

По-голямата част от живота ни минава като пейзаж, видян през прозореца на влак. Двуизмерни картини се сменят пред очите ни, изнизват се и изчезват. Двуизмерни хора се разхождат, сядат срещу нас, допират се до нас, но така и не ни сгряват. И изведнъж се появява някой и картината се разкъсва. Появява се пукнатина в живота. Нещата получават три измерения. И този човек седи срещу теб - така прекрасно триизмерен и дълбок, и истински, и те познава. Нищо, че току-що сте се видели и никога повече няма да се видите. Нищо, че не знаете нищо един за друг. Този човек те гледа и те вижда. Погледът му не се плъзга, а сгрява. И всичко преди и всичко след губи значение. Защото важно е само сега. Тези минути, в които пътувате заедно.

Всички ние сме пътници. По пътя срещаме някого и го оставяме да докосне живота ни, да го промени, или обратното - затваряме себе си, избягваме, скриваме се зад неудобно мълчание. Tickets е филм за пътуването-живот. Което не е организирано сюжетно. Което няма вътрешна логика. Което води неясно къде.

Професорът във филма хваща влака, но изпуска любовта. Той пропуска момента да каже нещо, да направи първата стъпка. И изпуска момичето. Tickets е филм за малките ни страхове и големите разминавания. За несигурността и парещата гордост, която завършва в мълчание. Влакът заминава. Сцената се сменя. Животът не е Нинтендо - няма втори шанс.

И може би не трябва да има. Слизаме и се качваме на различни спирки, засичаме се и се разминаваме. Може би не всяка история трябва да бъде завършена. Свикнали сме на разкази с отворен край. Защо отказваме да живеем разкази с отворено начало? Защо вкарваме хората в сценарии, наместваме ги в своите очаквания и се ядосваме, когато забравят репликите си. Такъв е животът. Независимо дали ти харесва или не. Кучетата си лаят, а влакът си върви.

Tickets е толкова интересен именно защото е малко филм и много живот. Това е терца майорна от истории. Филм за игри, които не водят до нищо, за хора, които не стигат доникъде и все пак споделят истина по пътя. За хора, които пътуват заедно, но не се прибират заедно. В игрите с непознати по-често се осмеляваме да бъдем себе си. Защото няма риск, защото ще се разделим след малко, защото няма да се правим, че не се познаваме, защото няма да боли. И раздялата ще е само началото на една история за това, което е могло да бъде, но не е.