under construction

През 2003 датският режисьор Кристофър Бое печели "Златната камера" в Кан за дебюта си "Reconstruction" - нещо средно между "Memento", "L'appartement" и "Алиса в страната на чудесата". Северен филм с приказни изгледи от Копенхаген, приглушена светлина и стилизирана любов. Лъскав филм, който се плъзга по повърхността, но успява да постави под въпрос всичко, което се крие зад нея.

Не се привързвайте към героите, защото те са измислени. Не потъвайте в тяхната любов, не се идентифицирайте, не следете историята. Защото история няма. Всичко е в главата на разказвача, на ревнивия съпруг писател, който измисля историята и играе със своите герои. Всичко, което ще видите, са различни избори, различни развръзки и възможности. Игра на разклоняващи се пътеки. "Ако аз съм твоят сън, ти си моят". Всичко е измислица. Ние се изобретяваме едни други. Измисляме своите любими - такива, каквито ги искаме. Постоянно създаваме сценарии за своите връзки, в които се опитваме да ги впишем.

Филмът на Кристофър Бое може да изглежда ужасно нелогичен и именно това е идеята. Това е големият плюс, който го прави толкова хипнотизиращ. Надали някой може да обясни какво се случва в този филм. Няма изненадващ обрат в края, откровение, разкриване на истината. Просто защото няма една истина. Ние конструираме истината. Двама души в една връзка могат да имат абсолютно различни представи за това откъде идва и накъде отива тя. Алтернативни версии. "Реконструкция" показва, че не са необходими невероятни технически постижения и пътуване във времето, за да намерим паралелни светове. Достатъчно е да имаме двама души и паралелните светове са налице.

Въпросът е какво става, когато тези вселени се срещнат? Могат ли някога двама души да се опознаят, да се припокрият, да слеят перспективите си? Или всичко е игра на докосвания и разминавания, на вечно събиране и разделяне. Поетесата Ингер Кристенсен - най-големият новатор и експериментатор в датската поезия - изненадва всички, когато публикува традиционната, дори банална във формата си поема "Долината на пеперудите: Реквием", състояща се изцяло от сонети. Композицията е съвършена. Дори има прекрасно издържана рима. Но цялата сила на поемата е съсредоточена в центъра - мястото, където мъжкото и женското се срещат. Това е единственото "неправилно" място, където римата умира, а поетичната стъпка заеква. Големият взрив. Вселените се сблъскват, хармонията рухва и настава хаос. Царството на парадокса, на абсурда, на ирационалното.

Всичко се разпада. Всичко се руши. Логиката се пропуква. Чешмите протичат. Завивките танцуват. Всичко, което сме планирали, всичко, което сме фанатазирали, всичките ни фикции се разтапят в сплавта на телата. И нищо вече няма значение. Героите се изплъзват от контрола на разказвача. Те се изплъзват от контрола на собствените си планове. Конструкцията заживява собствен живот. Устните се усмихват сами. Умът-бръснач нашепва верните думи. Ръцете се докосват. Телата знаят пътя.



Никой не познава главния герой след неговата нощ на любов. Апартаментът му изчезва в поредната реконструкция на историята от страна на съпруга писател. Писателят, който ревнува не толкова жена си, колкото героите на своя роман, които отказват да му се подчинят. Може би най-важният въпрос във филма на Бое е: има ли Разказвач на нашия живот или ние сами го създаваме? Има ли някой, който експериментнира с нашите съдби? Защото когато сме влюбени, повече от всякога усещаме, че нещата са извън нашия контрол, че има безумни съвпадения на съдбата, че не е нормално да засичаме точно този човек на точно това място. Или просто сетивата ни са до такава степен изострени, че виждаме вселенски знаци във всичко около нас?

"Реконструкция" показва, че дори и да има Разказвач, той е безсилен пред любовта. Героите се измъкват от хватката на писателя и заживяват свой живот, взривени в страстта си. Те не се познават, после пак се познават. Срещат се и се разделят. Но това няма никакво значение. Те винаги ще останат непознати един за друг. И все пак винаги ще имат чувството, че се познават, че винаги са се познавали - преди времето, преди света и хората. Защото всичко това е само декор, който е чакал своите главни актьори. Както и да се променя историята, героите остават същите.

Reconstruction е философски опит върху любовта, хаотичен разказ за нашите очаквания от нея и фикциите, с които я обграждаме. Никога не сме сигурни къде е границата между реалността и нашите фантазии. Но когато телата се сливат, илюзия и реалност стават едно.

Последната реконструкция във филма настъпва в ума на зрителя - в момента, в който вплитаме историята, която виждаме, в нашите собствени спомени и илюзии, за да потърсим смисъла в тях. Реконструкцията е безкраен процес. Процес на надежда, самозаблуждаване и сладко очакване. Всичко е измислица. Всичко е филм. И въпреки това боли.