неделя, 3 октомври 2010 г.

Игра на непознати


И двамата обичахме Кен Лоуч. Бяхме си говорили малко повече от час, когато разбрахме това. Той не можеше да се сети за името на един от по-малко известните му филми. Пошегувах се, че това е недопустимо и прекратявам разговора - приемам всичко друго, но не и несериозно отношение към киното. Върна се след пет минути и бърза проверка в нечий чужд лаптоп - филмът се казвал Tickets. Обедната почивка свърши, семинарът също и той си замина. Познавахме се за няколко часа, никога повече нямаше да се видим и все пак го чувствах тревожно близък (може би начинът, по който се усмихваше, също изигра своята роля:)

Разбира се, бързо намерих и гледах Tickets - филмът не е нищо особено. Всъщност е сътрудничество между трима режисьори - Кен Лоуч, Абас Киаростами и Ермано Олми. Всеки от тях прави по един късометражен филм за пътуването във влак. Резултатът са три истории - разсеян преподавател, който фантазира за неосъществена любов; млад социален работник, принуден да търпи капризите на стара вдовица; и шотландски футболни фенове, които се сблъскват с албански имигранти. Гледах филма, хареса ми, но нищо повече. Очаквах, че ще го забравя бързо. Оказа се точно обратното. Спомням си го отново и отново. И мисля, че това е именно защото нищо особено не се случва в него. Няма убийство, луда любов, завръзка, интрига, развръзка. Просто хора, които пътуват във влак. Срещат се и се разделят. Без нищо да последва от това. Без нищо да се промени. Без пушка, която гръмва в трето действие. Без скрит смисъл. Просто пътуване.

Има известна неловкост във всяко пътуване. Имам предвид хората, които седят срещу нас в автобуса или метрото. Трябва ли да ги гледаме или не? Можем ли да се усмихнем или е прекалено. Ами ако ръката ни случайно докосне коляното на човека до нас? Влаковете, автобусите, трамваите рязко скъсяват една дистанция между непознатите, която не трябва да бъде скъсявана. Седим на по-малко от 50 сантиметра един от друг и гледаме през прозореца. Ако погледите ни се срещнат, опитваме да запазим най-невъзмутимо спокойствие и да погледнем настрани. Това е дотолкова изморяващо начинание, че всеки път, когато има свободно място в автобуса, предпочитам да седна сама. Далеч от всички. Някой ми беше разказвал, че в северните страни се смята за ужасно подозрително, направо намек, ако някой седне до теб, въпреки че е можел да седне сам.

В ситуацията на най-непоносима близост телефоните и MP3 плейърите идват на помощ. Слушалките в ушите са невидимата граница, която отделя теб от всички останали. Бягаш в твоята собствена, защитена територия, зад електрическата мрежа на музиката. Същото е и с телефоните. Седиш до някой непознат, някой, когото в никакъв случай не искаш да опознаеш. Краката ви са залепени за седалките, опрени един до друг и ти всячески искаш да покажеш, че не си там, че си далеч, че цялата тази близост всъщност нищо не означава. Започваш нервно да преглеждаш смс-те си, да препрочиташ старите съобщения и да ги триеш. Заиграването с телефона е единственият начин да се измъкнеш от ситуацията, да преживееш физическата близост като духовна откъснатост.

Ала все пак понякога, понякога, докато пътуваш заедно с някой непознат, възниква една особена близост, която няма паралел. Една разбираща, нищо не искаща и нищо не даваща близост. Недоизказана близост на телата и проникваща жажда на душите. Разказът Топлина на непозната на Захари Карабашлиев е може би най-точното и нежно описание на това усещане. Също и филмът Tickets.

По-голямата част от живота ни минава като пейзаж, видян през прозореца на влак. Двуизмерни картини се сменят пред очите ни, изнизват се и изчезват. Двуизмерни хора се разхождат, сядат срещу нас, допират се до нас, но така и не ни сгряват. И изведнъж се появява някой и картината се разкъсва. Появява се пукнатина в живота. Нещата получават три измерения. И този човек седи срещу теб - така прекрасно триизмерен и дълбок, и истински, и те познава. Нищо, че току-що сте се видели и никога повече няма да се видите. Нищо, че не знаете нищо един за друг. Този човек те гледа и те вижда. Погледът му не се плъзга, а сгрява. И всичко преди и всичко след губи значение. Защото важно е само сега. Тези минути, в които пътувате заедно.

Всички ние сме пътници. По пътя срещаме някого и го оставяме да докосне живота ни, да го промени, или обратното - затваряме себе си, избягваме, скриваме се зад неудобно мълчание. Tickets е филм за пътуването-живот. Което не е организирано сюжетно. Което няма вътрешна логика. Което води неясно къде.

Професорът във филма хваща влака, но изпуска любовта. Той пропуска момента да каже нещо, да направи първата стъпка. И изпуска момичето. Tickets е филм за малките ни страхове и големите разминавания. За несигурността и парещата гордост, която завършва в мълчание. Влакът заминава. Сцената се сменя. Животът не е Нинтендо - няма втори шанс.

И може би не трябва да има. Слизаме и се качваме на различни спирки, засичаме се и се разминаваме. Може би не всяка история трябва да бъде завършена. Свикнали сме на разкази с отворен край. Защо отказваме да живеем разкази с отворено начало? Защо вкарваме хората в сценарии, наместваме ги в своите очаквания и се ядосваме, когато забравят репликите си. Такъв е животът. Независимо дали ти харесва или не. Кучетата си лаят, а влакът си върви.

Tickets е толкова интересен именно защото е малко филм и много живот. Това е терца майорна от истории. Филм за игри, които не водят до нищо, за хора, които не стигат доникъде и все пак споделят истина по пътя. За хора, които пътуват заедно, но не се прибират заедно. В игрите с непознати по-често се осмеляваме да бъдем себе си. Защото няма риск, защото ще се разделим след малко, защото няма да се правим, че не се познаваме, защото няма да боли. И раздялата ще е само началото на една история за това, което е могло да бъде, но не е.






4 коментара:

  1. между другото има и една друга готина серия късометражни за пътуване в лондонското метро - "Tube Tales": http://www.youtube.com/watch?v=FVSt1JA9g90&feature=related

    ОтговорИзтриване
  2. Докато те четях не можех да спра да правя асоциации с лекциите (ха, защо ли..). : )

    Седиш там до разни непознати хора, уж има нещо, което ви обединява, но никой не иска да се разкрие, да заформи кръг, да сподели нещо искрено. На някои места това става по-лесно (благодаря ти, СУ), на други - не толкова. Но тази принудителна близост-далечност ме изморява адски много. В такива моменти осъзнавам колко и какви очаквания имам; парещото чувство в стомаха е лакмус, който показва 'червено - стига толкова'.

    Мога да си нагласям паралелите между влака и лекциите до безкрай, но единственото, което ме привлича и в двете, са именно моментите на непринуден контакт. Когато човек реши да си почине от писането на сценарии и остави за момент представите си за света да поизстинат встрани.

    ...
    Ако се намерят достатъчно сийдъри, ще взема и аз да изгледам филма. :) Благодаря, че сподели : ))

    ОтговорИзтриване
  3. Мисля, че близостта-далечност е основната харакетиристика на Еразъм. Колкото до лекциите - да изпуснеш лекция е далеч по-приятно от това да изпуснеш влак ;р Липсваш ни на всички, да знаеш! Пиши писмо как изкарваш, изпробва ли свещената книга с инструкции, и по-важното - допълни ли я? Ако няма сийдъри, аз ще ти дам филма, като се върнеш. Имам всички на Кен Лоуч - мисля да пиша още за него в скоро време ;)

    ОтговорИзтриване