вторник, 24 ноември 2009 г.

Той, Дон Жуан

Madamina, il catalogo è questo

Филмът "Аз, Дон Жуан" беляза върха на моите организаторски способности. Бях се уговорила с 8 човека да го гледаме, от които се появиха трима. Две американки, на които бях пропуснала да кажа, че филмът е италиански с български субтитри (мисля, че все още ме мразят) и един приятел с дълбоки познания за Радо Шишарката, Весна Змиянац и Валдес, на когото бях пропуснала да кажа, че филмът е за опера. Реших да се абстрахирам от тези дребни детайли и да се насладя на филма. Той не беше особено впечатляващ, но страхотните сцени от операта "Дон Жуан" компенсираха всички гафове на вечерта.

Нека обясня. Аз самата не съм фен на операта и никога не съм била. Във всички романтични филми (достатъчно е да споменем "Хубава жена") главният герой води своята любима на опера за първи път. Въпреки че не разбира текста и е най-обикновено момиче, тя е толкова чувствителна, че очите й се насълзяват и музиката я поглъща изцяло. Е, такова нещо не се случи при мен. Мъжът, който ме запали за операта, е отдавна мъртъв и ме прелъсти парадоксално чрез литературата. Става дума за Киркегор и неговия анализ на "Дон Жуан" на Моцарт. Всъщност почти всичко, което ще напиша оттук нататък, ще е силно повлияно от него.

За Киркегор "Дон Жуан" на Моцарт е най-гениалната опера изобщо. В нея идеята - чувствено-еротичната гениалност на Дон Жуан - се слива изцяло с медиума - музиката. Няма друг медиум, с който по-добре да можем да изразим чувственото като принцип. Поривът на желанието ни влече вечно напред; веднъж удовлетворен, той продължава нататък и умира в мига, в който става реалност. По същия начин в мига, в който една нота прозвучи, тя умира, за да дойде следващата. Еротичното желание е битие накъм смъртта, ала същото важи и за музиката. Ако Бог казва "Аз съм този, който Съм", за Дон Жуан можем да кажем, че Той е този, който не е. Ако първият е вечността, вторият е лудият бяг на времето. Както отбелязва Юлия Кръстева, напълно в духа на Барока Дон Жуан постоянно се маскира, винаги е някой друг. Още първите му думи в пиесата на Тирсо де Молина са: "Кой съм аз ли? Мъж без име". Дон Жуан вечно се изплъзва от себе си. Той е в непрекъснат преход не просто от една жена към друга, но и от себе си към някой друг. Единственото, което не се променя в неговия образ, е самата промяна, демонично съблазнителното непостоянство, с което е известен.


Всъщност според Киркегор, Дон Жуан като образ е възможен единствено и само благодарение на Християнството. При древните гърци чувствеността не е била издигната до принцип. Тя е била хармонично вплетена в отделния индивид. Християнството обаче, като превръща духа в абсолютен принцип на битието, формулира едновременно с това и неговата абсолютна антитеза - принципа на чувствеността. Разбира се, можем да възразим, че древните гърци са имали Ерос - бога на любовта. Но самият Ерос никога не е бил влюбен. Давайки на другите, той единствен е ощетен, лишен от това, което дава. Именно обратното наблюдаваме при инкарнацията в Християнството. "Инкарнираният индивид всмуква силата на всички останали, така че пълнотата е в него, а в останалите - само дотолкова, доколкото я съзерцават в него" (Киркегор). И ако Христос е въплътеният Дух, то Дон Жуан е въплътената чувственост. Ако Христос е истината, то Дон Жуан е привидността. Ако Христос е вечността на духа, Дон Жуан е постоянно променящият се сетивен свят. Не може да имате доверие на Дон Жуан, както не може да имате доверие на очите, на ръцете, на ушите си. Дон Жуан е изменчив и лъжовен. Той никога не е верен, никога не съвпада със самия себе си. Ако Христос е Словото, Дон Жуан е музиката. Двата образа отчаяно се нуждаят един от друг, за да съществуват. В момента, в който отречем Христос, се ражда Дон Жуан. Но достатъчно е да приемем Христос или Дон Жуан за конкретни исторически личности, и убиваме и двамата. Христос и Дон Жуан не са просто субекти, а основни принципи на битието в християнския светоглед, така както Аполон и Дионис са били в древногръцката традиция. Това не са субекти, а сили.

Именно защото Дон Жуан е отвъд конкретиката на всяка историчност, отвъд която и да е индивидуалност, той може да бъде изразен най-добре от най-абстрактното изкуство - музиката. Всеки опит да бъде психологизиран Дон Жуан, да бъде обяснено неговото поведение води до банализация, до евтини драматични похвати и дори до комичен ефект. Не можем да си обясним как Дон Жуан е смогнал да прелъсти 1003 жени в Испания, също както не можем да си обясним как Христос е нахранил с две риби и пет хляба 5000 души. Трябва да го повярваме. Дон Жуан не е личност, затова и самото заглавие на филма на Саура "Аз, Дон Жуан" е проблематично. Дон Жуан не може да бъде "аз". Той винаги е "той" - някой, за когото другите говорят, когото другите изпитват върху себе си. Неслучайно централната ария в операта, в която се разкриват похожденията на Дон Жуан, е на слугата Лепорело. За Дон Жуан говорят другите - той няма индивидуалност, доколкото е разпръснат в техните разкази и фантазии.


Героите в операта на Моцарт са като планети, които виждаме само от страната, осветена от Дон Жуан. Те стават еротично привлекателни единствено и само във връзка с него. Другият живот на тези хора, техните желания и тревоги са безинтересни и остават винаги от тъмната страна. Игривият повик на Дон Жуан събужда полифония от женски гласове, които следват неговата мелодия, за да заглъхнат бързо.

Любопитно е, че Киркегор прави разлика между Дон Жуан и прелъстителя. Прелъстителят е коварен, той използва лъжливи слова и действа изцяло в сферата на духа. За него не е важна бройката, а начинът, по който обработва духа на своята жертва. Той трябва да знае всичко за нея, целия й живот, вкусове и предпочитания, за да може да я измами по-добре. Дон Жуан никога не концентрира вниманието си, не се спира - той бяга от себе си и от собственото си несъществуване. Прелъстителят се спира върху една жертва и в нейния образ се опиянява от самия себе си и своята изкусност. Прелъстителят се е втренчил в жертвата и я съблича с поглед. Дон Жуан е вечно бягащият поглед на мъжа, който се заглежда във всяка следваща жена на улицата. За прелъстителя удоволствието е в кроежите и предвкусването на сладостта, за Дон Жуан - в преминаването нататък. Общото между двамата е, че самото действие не е водещо.

Дон Жуан, противно на очакванията, не е символ на абсюлютната мъжественост. Той никога не притежава нищо - винаги е в дългове, предпочита да изостави жената, вместо да я притежава. Ако трябва да дадем едно определение за Дон Жуан, то е "вятърничав". Или още по-добре казано - Дон Жуан е самият вятър. Той е буен и неукротим, вечно в движение. Има една особено въздействаща сцена в "Дневник на прелъстителя", в която Киркегор описва как вятърът си играе с дрехите на младите момичета:

"Е, момичето ми, нима може да се опише блажената наслада от това да се вдишва този свеж полъх? Малката яка потрепва като листец. Колко здраво и дълбоко диша тя. Крачките й се забавят, нежният почти полъх я понася подобно на облак, подобно на сън... Тя се съвзема, обгръща с ръце гърдите си, внимателно ги закрива, тъй че нито един порив на вятъра да не се окаже прекалено настойчив, да не се промъкне нежно и хладно под леката й дреха. Изчервява се още повече, страните й се наливат, очите стават по-прозрачни, походката по-ритмична. Предизвикателството разкрасява човека. Всяко младо момиче би трябвало да се влюби в зефира, защото все пак никой мъж не умее като него да се бори с нея и същевременно да я прави по-красива..."

Дон Жуан действа на жените като вятъра в този откъс. Колкото по-студен е той, толкова повече се разгорещяват те. Колкото по-уверено вървят срещу него, толкова по-уверено той ги прегръща. Страните им пламват, очите им се насълзяват. Вятърът кротко и игриво ги приласкава, а после ги напада - буен и неудържим. И никой метеоролог не може да предвиди хода му. И тъкмо, когато е най-приятен, вятърът утихва, изчезва и сякаш никога не е бил и никога повече няма да бъде. Няма значение колко жени има на улицата, вятърът играе с всички тях, разколебава походката им, намачква дрехите и изчезва с тържествуващ смях. Но вятърът никога не обладава, никога не притежава. Неговата еротичност е навсякъде. Той е като кръг, чията периферия е навсякъде, а центърът му никъде. Може би именно това кара толкова автори да говорят за специфичната женственост на Дон Жуан ( Макс Фриш, Юлия Кръстева: "Тази женственост, която кара да тичат подире й" в "Дон Жуан или да обичаш моженето"). Вятърът не може да ти подаде ръка, защото той е хиляди ръце, които докосват, галят, прегръщат. Единствената истинска реалност за вятъра е движението. Затова и най-сигурният начин да го убиеш е да го накараш да спре. Именно това прави Карлос Саура в своя филм - той кара Лоренцо да Понти - либретист на операта и прототип на Дон Жуан - да се влюби. Това прави и филма толкова неубедителен. Не само защото действителният Лоренцо да Понти се влюбва едва прехврълил 40-те, много след като е написал операта, но и защото Дон Жуан не може и не трябва да се влюби. Краят на самата опера - падането на Дон Жуан в пламъците на ада - е много по-добър. Защото така дори и мъртъв, Дон Жуан продължава да живее като вдъхновяваща сила. Вятърът разпалва още повече огъня на ада. Носени от нежния му полъх, всички ние летим към пламъка. Защото иначе животът би бил толкова скучен.

*** Ако ви интересува историята на Лоренцо да Понти след периода, описан във филма, ето една много добра статия:
http://www.newyorker.com/arts/critics/books/2007/01/08/070108crbo_books_acocella.
Да Понти е един от най-интересните хора, за които съм чела: започва като свещеник във Венеция, изгонен е за разврат и стихове против Инквизицията, либретист е на Моцарт във Виена и завършва живота си като преподавател в Ню Йорк.



My dear lady, this is a list
Of the beauties my master has loved,
A list which I have compiled.
Observe, read along with me.


In Italy, six hundred and forty;
In Germany, two hundred and thirty-one;
A hundred in France; in Turkey, ninety-one;
In Spain already one thousand and three.


Among these are peasant girls,
Maidservants, city girls,
Countesses, baronesses,
Marchionesses, princesses,
Women of every rank,
Every shape, every age.


With blonds it is his habit
To praise their kindness;
In brunettes, their faithfulness;
In the very blond, their sweetness.


In winter he likes fat ones.
In summer he likes thin ones.
He calls the tall ones majestic.

The little ones are always charming.


He seduces the old ones
For the pleasure of adding to the list.
His greatest favourite
Is the young beginner.

It doesn't matter if she's rich,
Ugly or beautiful;
If she wears a skirt,
You know what he does.






3 коментара:

  1. Страхотен текст, Благодаря. Имах нуждата да прочера нещо толкова силно за този филм, за мита "Дон Жуан".
    Благодаря отново, най-големият дар са думите.

    ОтговорИзтриване
  2. радвам се, че ти е харесал текстът:) Филмът "Аз, Дон Жуан" и есето на Киркегор ми станаха голяма страст и все още мисля върху тях. Ако темата ти е интересна, може би ще ти хареса и този филм: http://www.imdb.com/title/tt0053772/ Подходът на Бергман е малко по-студен и философски, но си струва да се види какво сънува Дон Жуан, запратен в Ада ;)

    ОтговорИзтриване
  3. Здравейте! Може да не сте фен на операта, но горещо Ви препоръчвам една постановка на "Дон Жуан" на Моцарт от оперния фестивал в Мачерата, Италия, може да се изтегли оттук:
    http://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=4473256
    (след регистрация на този сайт).
    Това е любимата ми опера и, след като съм изгледала и изслушала сигурно повече от 30 различни изпълнения, мога да кажа, че именно това съответсва напълно във всяко отношение на моята представа за Дон Жуан. Мисля, че в операта на Моцарт ролята на Дон Жуан 2 века е чакала идеалния си интерпретатор, и сега най-сетне той се е появил в лицето на този невероятен италианец, който просто е роден за нея.

    ОтговорИзтриване