петък, 20 март 2009 г.

Момчето с раираната пижама


Гледах "Момчето с раираната пижама" на София Филм Фест. Не очаквах филмът толкова да ми хареса. Започна като мил семеен филм, изпълнен със светлина, красиви лица и звънък английски акцент (въпреки че става дума за нацистка Германия). Малки дечица, които си играят; горд и достолепен баща; елегантна майка. Никак драматично начало. И все пак лека полека филмът започна да ме увлича в себе си, докато накрая не разбрах защо началото е било толкова хубаво.

Има една велика сцена в "Кабаре", в която красив младеж започва вдъхновено да пее "Бъдещето ми принадлежи". Играта с гледната точка е невероятна. Сцената започва с величествен близък план на лицето на момчето, русата му коса, усмивката, погледът му устремен нагоре. Постепенно обективът се насочва надолу, докато не видим нацистката униформа. В крайна сметка всички наоколо стават и се присъединяват към песента. "Все още ли мислите, че може да ги контролирате?" - пита главният герой. Всичко започва невинно, устремено и патриотично, а завършва със зверства, лагери и горене на хора. Ако приемем нацисткия режим като абсолютното зло, никога няма да разберем какво наистина се е случило. Абсолютното зло не съществува. То идва винаги под формата на добро. За родината, за расата, за децата. Злото е необходимо: в името на доброто, в името на бъдещето.

Фашизмът идва като идеология, като съвкупност от убеждения, от логични и неоспорими основания. Колективната лудост на едно общество. Именно затова идеята режимът да се изследва през погледа на едно дете, през граничната позиция на някой, който същевременно е и не е част от обществото, е толкова добра. Детето още не е стигнало до официалното образование; все още не трябва да се вписва в колектива и да живее според общоприетите истини. Детето нищо не разбира и все пак разбира всичко по-добре от възрастните. В "Момчето с раираната пижама" Бруно и сестра му са противопоставени. Сестрата, която иска да порасне и малкото братче, което изследва света само. Много ловко е покзано как момичето се заглежда по красивия войник на баща си. За да му се хареса, тя започва да чете правилната литература, да се облича правилно, да става част от прогресивната младеж. Това е само загатнато. Но наистина си струва да се замислим как през най-невинни и ежедневни неща успяват да се прокраднат нотките на идеологията, на фалшивото съзнание. Те идват неканени и незабелязани, несъзнателни и необратими.

Другият е виновен, той е Врагът, който иска да ни унищожи. "Миришат още по-лошо, когато горят" - казва войникът. Другият не е човек. Всичко е толкова логично в очите на възрастните. И все пак защо става толкова неловко, когато трябва да го обяснят на децата. Защо оставят Бруно да вярва, че концентрационният лагер е ферма. Ферма, в която работят хора с раирани пижами. Единственото, в което личи гузната съвест на възрастните, е начинът, по който обясняват случващото се на децата. Те лъжат може би не толкова, защото се чувстват виновни, колкото за да не плашат малките. В децата човешкото се е съхранило в чиста форма, не е потънало в брътвежите на идеологията. Те просто не могат да разберат. Не че децата са по-добри, не че децата не са жестоки. Бруно предава своя приятел. Но детската жестокост е естествена, вродена, човешка. В нея има нещо Карлсоново, непреднамерено, спонтанно. Това не е механизираната, изпълнена с вяра в бъдещето, мащабна и дисциплинирана жестокост на възрастните.

Бруно не може да разбере защо приятелят му носи номер. Каква е тази игра? Защо няма сили да ходи? Защо е винаги толкова гладен? И как така изнемощелият Павел, който бели картофи и пренася камъни, някога е бил лекар? Защо възрастните са толкова непостоянни и не могат да решат с какво да се занимават? И къде всъщност изчезна Павел? Децата от лагера също получават интересни обяснения. Еврейчето със странно име Шмул вярва, че роднините му са се разболели от вирус, идвайки към лагера, и са отишли в болницата. Затова ги няма. Така са му казали родителите му. Баща му се загубва, докато е на работа. Но ние ще го намерим. "Миришат още по-лошо, когато горят".

Две деца от двете страни на оградата. Две деца, които си приличат толкова, са разделени от безумствата на политици и националисти. Две деца, които живеят само с лъжи, защото светът на възрастните е прекалено жесток. И възрастните, които са затворници в най-голямата лъжа от всички. През телените мрежи на оградата се прокрадва истината, невинността, човешкото. Символът щеше да е прекалено банален, ако филмът не беше толкова потресаващо добър. Фашизмът убива своите деца. Бъдещето крещи ужасено и не може да отвърне поглед от мъртъвците на миналото. Детето с раираната пижама вика и моли майка му да го събуди. Но кошмарът е единствената реалност. И идва сутринта. Тя винаги идва. Ала небето е в пушек. Тревожното чувство от изминалата нощ не може да се изличи, дори когато пижамите отдавна са съблечени. В счупените стъкла на Кристалната нощ се оглеждат героичните идеологии на миналия век. Бъдещето ни принадлежи, но ние принадлежим на своето минало.





http://www.verina.vesel.info/?p=961

3 коментара:

  1. Всеки поглед към несвободата, различен от гледната точка на държавната пропаганда на диктатурата е ужасяващ. Това и до ден днешен може да се забележи в България, стига да гледаш в точното място под правилния ъгъл.

    ОтговорИзтриване
  2. Съгласна:) Диктатурите са нещо като 3D киното. Трябва да ги гледаш през специални очила, за да ги възприемеш, иначе са непоносими за очите. Има между другото и един друг много добър филм по въпроса "Лабиринта на Пан" - режима на Франко в Испания, пропуснат през приказка. Много силен. Как беше "днес четат приказки, а утре ще продадат родината" ;)))

    ОтговорИзтриване
  3. Лабиринтът на Фавна е много силен филм. Изключително красив и много въздействащ. Но повечето испански са такива. Има нещо особено покъртително в историите им и в начина, по който се разплитат пред зрителя.
    На човека пред екрана само остава да се надява, че приказката, в която живееше малко момиче е истинска.

    ОтговорИзтриване